Лоис Бюджолд - Комар

— По дяволите, парите ми трябват. Иначе…

— Иначе какво? Ще идеш в ИмпСи да се предадеш? Виж, Тиен. — Суда приглади измъчено косата си. — Недей да си вириш много главата. Дръж си устата затворена. Усмихвай се сладко на добрите момчета от ИмпСи, пращай ги при мен и ще се оправим с тях. Дай да караме едно по едно, а?

— Суда, знам, че можеш да намериш тези двайсет хиляди. Най-малко петдесет хиляди на месец изтичат към бюджета на отдела ти и оттам в твоя джоб, и това само от заплатите на измислените ти служители, а един бог знае колко ти идват и от другото — макар да съм сигурен, че любимата ти счетоводителка… ами ако решат нея да разпитат с фаст-пента?

Какво бе направил Тиен? Не й беше трудно да запълни празнотите. Най-малкото злоупотреба и подкупи, и то в големи мащаби. Откога продължаваше това? Приглушените гласове откъм кухнята си размениха още няколко сърдити реплики, после синкавият екран на холовидеото изгасна и в коридора стана съвсем тъмно, с изключение на мъждивата светлина, идваща откъм кехлибарените лампи в парка отсреща. Екатерин се плъзна по коридора обратно към банята и заключи вратата. Бързо пусна чешмата и се опря разтреперана на мивката, втренчила поглед в неясното си отражение в огледалото. Мъждивата нощна светлина се отразяваше на удавени искри в разширените й зеници. След малко леглото изскърца под тежестта на Тиен. Тя чака дълго, но когато най-сетне се измъкна от банята, той все още беше буден.

— Мм? — неясно измънка той, когато тя се пъхна под завивките.

— Нещо не ми е добре — промълви тя. Беше си истина.

— Какво си яла?

— Нищо особено. — Тя се сви на топка в своята половина на леглото с надеждата да успокои засилващото се гадене.

— Защо не вземеш нещо? Ако ще се въртиш цяла нощ, и двамата няма да можем да заспим.

— Ако не ми мине. — „Трябва да разбера истината.“ След малко добави: — Днес успя ли да придвижиш нещата за галактическото ни пътуване?

— Не. Бях прекалено зает.

Но не толкова, че да пропусне да прехвърли средствата й в собствената си сметка, както бе установила по-рано днес.

— Искаш ли… аз да се заема с уреждането му? Не виждам защо ти трябва да се нагърбваш с всичко. Имам достатъчно свободно време. Вече проучих няколко орбитални медицински центъра.

— Не сега, Кат! Можем да се оправим с това и по-късно. Другата седмица, след като вуйчо ти си замине.

Тя се отказа да настоява и впери поглед в мрака. „Не знам за какво са му онези двайсет хиляди марки, но знам за какво не са — да изпълни дадената ми дума.“

Най-накрая той се унесе и спа около два часа. Екатерин гледаше как времето се процежда покрай нея, черно и бавно като катран. „Трябва да разбера истината.“

„И след като я разбереш, тогава какво? И ти ли ще се оправиш с нея по-късно?“ Лежеше и чакаше зората.

„Зората е строшена, не помниш ли?“

Сутрешните й задължения около Николай й помогнаха да се овладее. Вуйчо й излезе рано, за да хване орбиталния си полет.

— Ще дойдеш ли пак? — тъжно го попита тя, докато му държеше сакото във вестибюла.

— Надявам се, но не мога да ти обещая. Това разследване вече се проточи повече, отколкото предполагах, а взе и някои неочаквани насоки. Наистина нямам представа кога ще свършим. — Той се поколеба. — Ако се проточи и след края на семестъра в Окръжния университет, може би професорката ще успее да прескочи насам за известно време. Как ти се струва?

Понеже не можеше да се довери на гласа си, Екатерин само кимна.

— Добре. Добре. — Сякаш се канеше да каже още нещо, но сетне само вдигна рамене, усмихна се и я прегърна за довиждане.

Тя успя да не се засече кажи-речи нито веднъж с Тиен и Воркосиган, като за целта изпрати Ники до училището. Както се бе й надявала, когато се върна, апартаментът беше празен.

Изпи още няколко болкоуспокояващи заедно с поредната чаша кафе и се насили да влезе в кабинета на Тиен и да седне пред комтаблото му. „Ще ми се да бях взела на сериозно предложението на лорд Воркосиган да ме научи на този номер.“ Гневът към лорда мутант, който я бе обзел вчера, сега й изглеждаше прекален. Грешно насочен. Доколко фактът, че познаваше и кътните зъби на Тиен, можеше да компенсира липсата й на опит в този вид душене? Не достатъчно, подозираше тя, но все пак трябваше да опита.

„Започвай. Нарочно се бавиш.“

„Не. Бавя се, защото съм отчаяна.“

Финансовите дела на Тиен не бяха заключени с кодов лечат, може би защото машината си беше лично негова. Приходите съвпадаха със заплатата му, разходите… като се приспаднеха всички рутинни сметки и харчове, остатъкът би трябвало да е в рамките на едни нормални спестявания. Тиен не се впускаше в излишни луксове, нито имаше скъпи хобита. Но сметката беше почти празна. Няколко хиляди марки бяха изчезнали безследно, включително нейните пари, прехвърлени вчера сутринта. Не, чакай… този трансфер още беше в списъка, явно го бе вкарал набързо и не бе имал време да го изтрие или скрие някъде. И беше трансфер, а не разход, към един файл, който се появяваше единствено тук.