Лоис Бюджолд - Комар

„Той наистина ме обича, по някакъв свой си, абсурден начин.“ От тази мисъл почти й се доплака. И все пак какви други човешки връзки имаше Тиен освен с нея и с Николай? Отчуждената му майка, която се бе омъжила повторно, и призракът на мъртвия му брат. Понякога Тиен се притискаше нощем в нея, както давещ се човек се притиска към клона, който го държи над водата.

Ако имаше ад, Екатерин се надяваше братът на Тиен да е в него. Ворски ад. Той бе постъпил правилно, о, да, бе изтръгнал от корен собствената си мутация, давайки верния пример, но за Тиен бе невъзможно да — така да се каже — да живее съобразно с него. Беше се опитал да го последва, на два пъти в началото и веднъж по-късно, с опити за самоубийство, които бяха толкова несръчни, че трудно можеха да минат за нещо повече от жестове на отчаяние. Първите два пъти тя се бе ужасила до дъното на душата си. За известно време бе вярвала, че нейната вярност и зависимостта й от него са единствените неща, които го задържат на този свят. При третия опит вече беше претръпнала. Още няколко такива и в нея едва ли щеше да е останало нещо човешко. А може и вече да не беше останало.

С надеждата, че ще излъже съня, тя забави дишането си и се престори, че спи. След малко Тиен, който не беше по-заспал от нея, стана и отиде до банята. Но вместо да се върне в леглото, мина на пръсти през спалнята и тръгна към кухнята. Може би все пак бе решил да похапне. Щеше ли да му хареса, ако му затоплеше чаша мляко с бренди и подправки? Това беше една стара рецепта от баба й — успокояваща напитка за болната внучка, макар че по-голямата част от щедрите дози някак винаги се оказваше в чашата на старата дама. Екатерин се усмихна на спомена и тихо последва Тиен.

Самотната мъждива светлинка отпред не идваше от хладилника, а от комтаблото в кухнята. Тя спря учудена на прага. В дома на родителите й единствената допустима причина да се обаждаш някому по това време на нощта бе, за да съобщиш или за смърт, или за раждане — правило, което и самата тя бе възприела.

— Какво, по дяволите, е правило тялото на Радовас горе? — проговори дрезгаво и тихо Тиен, с гръб към нея, на човека, чийто образ се виждаше на видеоплочата — администратор Суда. Суда обаче не беше по пижама, както би трябвало по това време, а все още с дрехи. Да работи вкъщи толкова късно? Е, инженерите си бяха такива. Тя се дръпна в сенките на коридора. — Нали ми каза, че бил напуснал.

— Напусна — потвърди Суда. — Не е наш проблем какво е правил след това.

— Друг път не е. Утре ония от ИмпСи ще плъзнат из целия отдел. Истинска инспекция, а не обиколка за високопоставени гости, които можем да водим за носа, да ги нагостим с официален обяд и да им помахаме за довиждане. Само като си помисля за това и си представям как му светват очичките на оня лайнар Тумонен.

— Ще се оправим с тях. Лягай си, Ворсоасон.

„Лорд ревизор Воркосиган изрично ти каза, че държи инспекцията да бъде изненадваща, Тиен. Той говори с Императорския глас. Какви ги вършиш?“ Тя задиша безшумно през уста и усети, че започва да й се повдига.

— Ще разберат за малкото ти планче и тогава всички ще затънем до ушите — каза Тиен.

— Няма да разберат. В града сме тип-топ. Само ги дръж далеч от експерименталната станция и ще ги посрещнем и изпратим като по мед и масло.

— Експерименталната станция е куха черупка. Отделът ти съществува само във файловете. Какво ще стане, ако поискат да говорят с някоя от твоите мъртви души?

— С теб например? — Устата на Суда се изкриви в насмешлива усмивка. — Успокой се.

— Няма да потъна с теб.

— Мислиш, че имаш избор ли? — Суда изсумтя. — Слушай. Всичко ще бъде наред. Могат да си правят ревизията цял ден и пак няма да открият друго освен един куп колонки с цифри, които са сборувани без грешка. Лена Фоскол от счетоводството е най-педантичният крадец в галактиката. Имаме такава преднина, че никога няма да ни настигнат.

— Суда, те ще поискат да говорят с хора, които не съществуват. Тогава какво?

— В отпуска са. Работят на терен. Можем да протакаме.

— Колко дълго? И после какво?

— Върви да си лягаш, Ворсоасон, и престани да нервничиш.

— Дявол да го вземе, от три дни имам двама имперски ревизори в къщата си. — Той млъкна и си пое шумно въздух. Суда сви рамене в жест на съчувствие. Тиен продължи, снишил още повече глас: — Има и… друго. Трябва ми аванс. Още двайсет хиляди марки. И то веднага.

— Веднага? О, да бе, тъкмо под носа на ИмпСи, как ли не. Не се ли чуваш какви ги говориш?