Лоис Бюджолд - Комар

— Както желаете, милорд — неодобрително каза Тумонен. — Имате ли нужда от нещо друго?

— Тази вечер не — каза Вортис с прозявка.

„Имам нужда всичко това да придобие някакъв смисъл. Имам нужда от половин дузина ревностни информатори. Искам да остана сам в заключена стая с Мари Трогир и доза фаст-пента. Дори и онази бедна огорчена вдовица бих искал да натъпча с фаст-пента.“ На Ригби щеше да й трябва съдебно нареждане за подобна агресивна и обидна стъпка. Майлс би могъл да го направи с едно щракване на пръстите и с помощта на Императорския глас, който бе взел на заем — стига да нямаше нищо против да се превърне в един извънредно неприятен лорд ревизор. Просто все още нямаше достатъчно основания за подобно нещо. „Но Суда по-добре да внимава какво ще ми каже утре.“ Майлс поклати глава.

— Не. Вървете да се наспите.

— По-късно. — Тумонен се усмихна криво. — Лека нощ, милорди, лека нощ, господин администратор.

Екатерин лежеше полузадрямала на дивана в дневната и чакаше мъжете да се приберат. Вдигна ръкавите си и огледа синините, които потъмняваха върху китките й там, където я бяха стискали ръцете на лорд Воркосиган.

Телата на хората обикновено не я занимаваха. Гледаше ги в лицето, а беглите погледи, които им хвърляше от шията надолу, имаха за цел единствено да разчетат социалния език на облеклото. Тази… не, не беше неохота, а по-скоро един вид параван, зад който се криеше… изглеждаше като обикновен акт на благовъзпитаност и беше част от сексуалната й лоялност, несъзнателна и автоматична като дишането. Затова беше двойно по-смущаващо да открие до каква степен я интригува този дребосък. А и много нетактично, като се имаше предвид странното му тяло. Лицето му, след като веднъж бе проникнала през предпазливата му непрозрачност, беше… ами, чаровно, пълно с хумор, като сух барут, който чака първата искра, за да избухне в поредното остроумие. Това лице, в комплект с тяло, носещо белезите на ужасна болка, я караше да губи ориентация. Беше ли някакъв вид извратено воайорство фактът, че веднага след първоначалния шок бе разтърсена от потиснатото желание да изтръгне от него всичко за бойните му рани? „Не сме оттук“ — бяха й прошепнали онези йероглифи върху плътта му, пълни с екзотични обещания. Както и: „Аз оцелях. Искаш ли да знаеш как?“

„Да. Искам да знам как.“ Притисна с пръсти основата на носа си, сякаш можеше да отблъсне зараждащото се главоболие, сбиращо се зад очите й. Трепна при звука от отварящата се входна врата, но познатите гласове — на Тиен и на вуйчо й — я успокоиха. Зачуди се какво ли са открили.

Тумонен не беше с тях, откри с облекчение тя, когато излезе в коридора. Можеше да приспи домакинството си за през нощта, като всяка добра домакиня. Тиен изглеждаше напрегнат, Воркосиган изглеждаше уморен, а вуйчо Вортис си изглеждаше както винаги. Воркосиган тъкмо казваше:

— Мисля, че се подразбира от само себе си, Ворсоасон, че утрешната инспекция ще е изненадваща.

— Естествено, милорд ревизор.

— Открихте ли нещо интересно? — попита Екатерин, докато заключваше след тях.

— Хм, мадам Радовас не можа да ни предложи никакво обяснение как нейният самоотзовал се съпруг се е озовал на нашия огледален корабокрушенец — каза вуйчо Вортис. — А аз се надявах, че ще може да ни помогне.

— Толкова е тъжно. Изглеждаха такава хубава двойка.

— Е, нали ги знаеш мъжете на средна възраст. — Тиен сви възмутено рамене, явно изключвайки себе си от въпросната категория.

„Ах, Тиен. Защо ти не беше избягал с някоя по-млада и по-богата жена? Навярно би бил по-щастлив. Едва ли би могъл да си по-малко щастлив, отколкото си в момента. Защо трябва верността да е единствената ти добродетел?“ Поне доколкото тя знаеше. Макар че се бе питала през онзи, слава Богу, отминал, странен период на неговите обвинения, защо един акт, който за нея бе немислим, се е превърнал в такава мания за него. Може би той не го смяташе за чак толкова немислим? Не разполагаше обаче с необходимата енергия, за да й пука.

Предложи им да хапнат нещо леко, но на поканата й се отзова само вуйчо й, а другите си отидоха в стаите. Докато вуйчо й се нахрани и й каже лека нощ, а тя раздига масата и тръгне към собствената си спалня, минавайки на път да нагледа Николай, Тиен вече се бе мушнал в леглото и лежеше със затворени очи в своята си половина. Още не беше заспал. Тя се мушна до него, а той се обърна, преметна ръка през тялото й и я придърпа към себе си.