Лоис Бюджолд - Комар

— Така ли? — Ники замълча, смилайки новата информация. После каза: — Чакай малко. — И изхвърча от стаята.

След няколко секунди се върна: носеше кутия, претъпкана с модели на скокови кораби.

— Това е „Делфин-776“, с който пътувахме — обяви той и подаде на Майлс един от моделите, за да го разгледа. Разрови кутията за друг. — Пътувал ли си на бързи куриери като този?

— „Сокол-9“? Да, случвало ми се е. — Един от моделите привлече вниманието му и, без да се замисля, Майлс клекна на пода до Ники, който подреждаше флотилията си за инспекция. — Боже, това да не би да е товарен RG?

— Истинска антика. — Ники му подаде модела.

Майлс го пое и очите му светнаха.

— Имах един от последните, когато бях на седемнайсет. Виж, той наистина беше бракма.

— Модел като този ли? — колебливо попита Ники.

— Не, кораб.

— Имал си истински скоков кораб? Твой собствен? — Детето си пое рязко дъх.

— Е, аз и шайка кредитори. — Майлс се усмихна на спомена.

— Пилотирал ли си го? В нормално пространство, искам да кажа, не в скокове.

— Не, по онова време не можех да управлявам дори совалки. Научих се по-късно, в Академията.

— Какво стана с RG-то? Още ли е твой?

— О, не. Или… е, не съм съвсем сигурен. Претърпя инцидент близо до Тау Верде, нахака се… сблъска се с друг кораб. Неклиновите му тръби отидоха по дяволите. Нямаше да може да скача повече, така че го дадох под наем като товарен кораб за близки разстояния и го оставихме там. Казах на Ард — той е мой приятел, скоков пилот — че ако успее да намери тръби за подмяна, може да го вземе.

— Имал си скоков кораб и си го подарил?! — Очите на Ники се ококориха невярващо. — Имаш ли и други?

— В момента не. О, виж, крайцер клас „Генерал“. — Майлс посегна към него. — Ако не се лъжа, някога баща ми е командвал такъв. Да ти се намира някой бетански наблюдателен кораб?

Сбрали глави, двамата подреждаха малката флотилия на пода. Ники, с удоволствие забеляза Майлс, беше подробно осведомен за техническите спецификации на всеки от корабите, чиито модели имаше. Отпускаше се бързо — гласът му, отначало стеснително тих в присъствието на странния възрастен непознат, стана по-силен и сипеше с невероятна скорост и неосъзнат ентусиазъм всякакви подробности за колекцията. Рейтингът на Майлс растеше главоломно, колкото повече лични познания демонстрираше относно повечето от оригиналите на наредените по пода модели, а когато обогати и без това впечатляващите познания на Ники с няколко интересни незасекретени случки за скокови кораби, окончателно се издигна в очите на детето.

— Но — каза Ники след кратка пауза, колкото да си поемат дъх — как можеш да станеш пилот ако не си военен?

— Завършваш специално училище и караш стаж. Самият аз знам за най-малко четири училища, тук, на Комар, и още две у дома, на Бараяр. Сергияр още си няма.

— И какво трябва да направиш, за да те приемат?

— Кандидатстваш и плащаш.

Ники го погледна подозрително.

— Колко?

— Хм, не повече, отколкото във всеки друг колеж или търговско училище. Най-скъпо е хирургическото имплантиране на невралгичния интерфейс. Но си струва да платиш за най-добрия. — Майлс добави окуражително:

— Можеш да станеш какъвто искаш, но трябва сам да помогнеш на късмета си. Има някои стипендии и договори за бъдеща служба, които могат да ти помогнат да влезеш, стига да се пребориш за тях. Все пак трябва да си най-малко на двайсет години, така че разполагаш с достатъчно време да планираш всичко.

— О! — Ники, изглежда, се замисли за този безкраен период — равняващ се на целия му досегашен живот.

Майлс опита да се постави на неговото място и да си представи как би се почувствал, ако някой му каже, че трябва да чака още трийсет години за нещо, което страстно желае. Опита се да се сети за нещо, което желае страстно. И което би могъл да има. Резултатът бе потискащо малоброен, всъщност никакъв.

Ники се зае да прибере моделите си в подплатената им кутия. Настани „Сокол-9“ в гнездото му, погали с пръстче имперските му военни знаци, после попита:

— Още ли пазиш имперските си сребърни очи?

— Не, накараха ме да ги върна, когато ме увол… когато си подадох оставката.

— Защо напусна?

— Не исках да напускам. Но се разболях.

— И са те направили имперски ревизор?

— Нещо такова.

Ники явно се чудеше как да продължи този учтив разговор.

— Харесва ли ти?

— Малко е рано да се каже. Изглежда, е свързано с много домашни. — Той погледна виновно към купчинката инфодискове, които го чакаха на комтаблото.