Лоис Бюджолд - Комар

— Моля да ме извините, мадам Ворсоасон, но, боя се, че все още не съм съвсем наясно в какво положение се намирате. Проблемът очевидно е много личен, щом дори вуйчо ви не знае, а аз бих се заклел, че не знае…

— Не му казвайте!

— Не и без вашето позволение, уверявам ви. Но… ако сте болна или очаквате да се разболеете, могат да се направят много неща. — Той се поколеба. — Съдържанието на файла ми подсказва, че вие вече сте наясно с това. Някой помага ли ви?

Помощ. Каква идея само. Имаше чувството, че може да се разтопи и да изтече през пода на колата само при мисълта за това. Отдръпна се като опарена от ужасното изкушение.

— Не съм болна. Не се нуждаем от съдействие. — Вирна предизвикателно брадичка и добави с най-смразяващия тон, който можеше да изстиска от себе си: — Много непочтено от ваша страна да четете личните ми файлове, лорд Воркосиган.

— Да — простичко се съгласи той. — Непочтеност, която не бих утежнил нито като прикривам излъганото доверие, нито като си спестя помощта, която мога да предложа.

Колко точно помощ можеше да предложи имперски ревизор Воркосиган… Не, това не биваше да се превръща в тема за размисъл. Би било твърде болезнено. Тя със закъснение осъзна, че да обяви себе си за здрава, е равносилно да назове Тиен като носител на болестта. Колата се плъзна и спря на тяхната спирка, временно спасявайки я от объркването.

— Това определено не е ваша работа.

— В такъв случай ви умолявам да се обърнете към вуйчо си. Сигурен съм, че той би искал да помогне.

Тя поклати глава и рязко натисна механизма за вдигане на купола.

Тръгнаха в неловко и студено мълчание към дома й, и мъчителен контраст, осъзна Екатерин, с предишната им непринуденост. Воркосиган също не изглеждаше щастлив.

Вортис ги посрещна на вратата на апартамента, още по риза и с инфодиск в ръка.

— А! Връщате се по-рано, отколкото очаквах, добре. Вече щях да те търся по комуникатора. — Млъкна, като видя, че са мокри и окаляни, но после вдигна рамене и продължи: — Дойде втори куриер. Донесе нещо за теб.

— Втори куриер? Трябва да е нещо важно. Най-сетне пробив в разследването? — Воркосиган измъкна ръка изпод хавлиите и взе диска.

— Не знам какво да мисля. Открили са още един труп.

— Броят на изчезналите и на намерените трупове съвпадаше. Част от тяло, да — женска ръка може би?

Вортис поклати глава.

— Труп. Почти непокътнат. На мъж. В момента работят по идентификацията му. — Той се намръщи. — Изглежда, имаме един в излишък.

Майлс дълго се кисна под горещия душ и за да се стопли, и за да подреди мислите си. Бързо бе осъзнал, че настойчивите въпроси на мадам Ворсоасон за майка му прикриват тревогата й за нейния собствен син, и й бе отговарял възможно най-открито и внимателно. И бе възнаграден — по време на изключително приятната им сутрешна експедиция, — като я виждаше как постепенно се отпуска и все повече се открива пред него. Когато се засмееше, светлосините й очи искряха. Оживената интелигентност бе просветлила лицето й и се бе разляла по цялото й тяло, отпускайки и смекчавайки защитната му скованост. Чувството й за хумор, изпълзяло бавно от прикритието си, бе оцеляло дори след като бяха паднали в онова идиотско езеро.

Краткият й ужасен поглед, когато се бе съблякъл до кръста в колата, почти го бе върнал в ранните му пристъпи на болезнена срамежливост — но не съвсем. Изглежда, най-после бе започнал да се чувства удобно в собственото си онеправдано тяло и мисълта за това му бе дала куража да се опита да изчисти нещата помежду им. Така че, когато лицето й се затвори след признанието му, че си е пъхал носа във файловете й… това го бе наранило дълбоко.

Беше се справил доста добре за кофти ситуация като тази, нали? Да? Не? Сега му се искаше да си бе държал устата затворена. Не. Лъжата, стояла помежду им, беше непоносима за него. „Непоносима? Не е ли малко силничко това определение?“ „Неловка“ — слезе няколко нива по скалата на емоциите той. Е, поне смущаваща.

Но изповядването на греховете би трябвало да е последвано от опрощение. Само ако проклетата кола отново бе попаднала в задръстване, само ако имаше още десетина минутки с нея, може би щеше да оправи нещата. Не трябваше да се опитва да разсее напрежението с онази тъпа шега: „Мога да ви покажа как става…“

Нейното ледено, бронирано „не се нуждаем от съдействие“ го накара да се почувства сякаш… сякаш не е успял да я улови. Той е принуден да продължи напред, а тя се превърта в облаците и изчезва завинаги.