Лоис Бюджолд - Комар

Той пъхна пакетчето под мишницата си.

— Мадам Ворсоасон, едно мога да ви кажа. Иглените гранати са инцидент. Това беше само едно забавно временно неудобство. — След това обаче усмивката му се стопи, лицето му замръзна и той рязко си пое дъх и добави забързано: — Редно е да спомена, че в последно време, макар и рядко, страдам от пристъпи. Губя съзнание и получавам конвулсии. Траят около пет минути, после отшумяват и се свестявам, нищо страшно. Ако се случи, не изпадайте в паника.

— Да не би сега да… — Тя изпадна в паника.

— Изведнъж се почувствах малко странно — призна той.

Наблизо имаше пейка.

— Елате, седнете тук… — Тя го поведе. Той се отпусна тежко, преви се и скри лице в шепи. Започваше да трепери от студената вода, просмукала дрехите му, както и самата Екатерин всъщност, но при него тръпките бяха продължителни и идваха издълбоко, спускайки се по цялата дължина на малкото му тяло. Това началото на пристъп ли беше? Тя го гледаше ужасена.

След няколко минути накъсаното му дишане се успокои, той разтърка челото си и вдигна очи. Беше изключително блед, почти посивял. Насилената усмивка, която й отправи, беше толкова очевидно фалшива, че Екатерин би предпочела да й се беше намръщил.

— Извинявайте. От доста отдавна не бях правил нещо такова, поне не в будно състояние. Извинявайте.

— Това пристъп ли беше?

— Не, не. Фалшива тревога. Всъщност беше, как да го кажа, военна ретроспекция. Необичайно жива. Извинявайте, обикновено не… обикновено не правя такива неща, наистина. — Речта му беше накъсана и колеблива, нещо съвсем неприсъщо за него, и определено не я успокои.

— Да потърся ли помощ? — Поне в едно беше сигурна — че трябва да го заведе някъде на топло, при това колкото е възможно по-скоро. Приличаше на човек, изпаднал в шок.

— Ха. Не. Твърде късно е. Не, наистина не. Няколко минути и ще се съвзема. Просто трябва да помисля малко. — Той я погледна малко странно. — Просто бях зашеметен от едно прозрение, за което дължа благодарност на вас.

Тя сви юмруци в скута си и рязко каза:

— Или престанете да говорите безсмислици, или не говорете въобще!

Той вирна брадичка и усмивката му стана малко по-истинска.

— Да, заслужавате обяснение. Стига да искате да го чуете. Предупреждавам ви, не е приятно.

Вече беше толкова уплашена и вбесена, че с удоволствие би изтръгнала насила въпросното обяснение от потайното му малко гърло. Вместо това прибягна до пародията на официалност, която така достойно ги бе измъкнала от езерото.

— Ако обичате, милорд!

— А, да, добре. Дагула IV. Не знам дали сте чували нещо за това…

— Малко.

— Евакуация под вражески обстрел. Невероятен хаос. Совалките излитаха, натъпкани с хора. Подробностите не са важни, с изключение на една. Имаше една жена, сержант Беатрис. По-висока от вас. Имахме проблем с шлюзовата рампа на совалката — не искаше да се прибере. Не можехме да затворим шлюза и да се издигнем над атмосферата, без да я откачим и изхвърлим. Вече бяхме във въздуха, не знам на каква височина — облачната покривка беше много дебела. Успяхме да откачим повредената рампа, но Беатрис падна. Хвърлих се да я хвана. Дори докоснах ръката й, но не успях.

— Тя… загина ли?

— О, да. — В този момент усмивката му стана особено странна. — Вече се бяхме издигнали много високо. Но, разбирате ли… има нещо, което аз не разбирах допреди пет минути. Пет, дори шест години живях с този образ в главата си. Не през цялото време, разбира се, само когато нещо ми напомнеше за случилото се. Ако само се бях хвърлил малко по-бързо, ако я бях хванал малко по-здраво, ако не я бях изпуснал, може би щях да я издърпам. Всичко в забавен кадър и на автоматично безкрайно повторение. През всичките тези години дори веднъж не си представих какво наистина щеше да се случи, ако я бях хванал. Та тя беше почти два пъти по-тежка от мен.

— Щеше да ви повлече със себе си — каза Екатерин. Въпреки простичките му думи образите бяха ярки и непосредствени. Тя разтърка синините по китките си. „Защото ти нямаше да я пуснеш.“

Той за пръв път забеляза следите.

— О! Съжалявам.

— Няма нищо. — Осъзнала какво прави, тя престана да ги разтрива. Което не помогна, защото той взе ръката й и нежно разтърка синините, сякаш можеше да ги изтрие.

— Мисля, че има несъответствие между моята представа за тялото ми и действителното положение на нещата. — каза той.

— В главата си се мислите за висок метър и осемдесет?

— Явно подсъзнанието ми смята така.