Лоис Бюджолд - Комар

— Това… осъзнаване на истината… накара ли ви да се чувствате по-добре?

— Не, не бих казал. Просто… различен. Непознат.

Ръцете и на двамата бяха лед студени. Тя се изправи, за да избяга от интригуващото докосване.

— Трябва да се изсушим и да се стоплим, или и двамата ще… ще настинем. — „Ще станеш на кокал“ казваше навремето баба й. Екатерин хвърли безполезната си обувка в първото кошче, покрай което минаха.

На път към спирката близо до обществения плаж Екатерин се отби в едно магазинче, купи комплект пъстри хавлиени кърпи и след като се качиха в колата, нагласи терморегулатора на максимум.

— Ето — каза тя и бутна няколко пешкира в ръцете на лорд Воркосиган, когато колата потегли. — Съблечете поне тази прогизнала туника и се изсушете малко.

— Правилно. — Туника, копринена риза и топло бельо се озоваха на пода с мокро плющене и той заразтрива енергично косата и тялото си. Кожата му беше осеяна с лилаво-синкави петна, бели и розови белези се точеха в ярък контраст с потъмнелия фон. Белези връз белези връз белези, повечето съвсем тънки и хирургически прецизни, в пресичащи се пластове все по-назад и по-назад във времето, все по-тънки и бледи — по ръцете му, по пръстите, по врата и нагоре под косата, надолу по ребрата и покрай гръбнака. Имаше и един — най-розов и скорошен — истински хаос от пресичащи се криви линии в средата на гърдите.

Тя го зяпаше с удивление, а после видя, че той я гледа, и вместо извинение каза:

— Май не се шегувахте за иглената граната.

Той се пипна по гърдите.

— Не. Но повечето белези са от стари операции, заради крехките кости, които ми останаха в наследство от солтоксина. На практика всяка кост в тялото ми бе подменена със синтетична, не наведнъж, разбира се. На съвсем малки порции, но едва ли би било практично от медицинска гледна точка, ако просто ме бяха свалили от скелета ми, бяха ме изтръскали като стар костюм и после ме бяха закачили на друг.

— Господи!

— Колкото и да е иронично, цялата тази грозна картинка е илюстрация на успешните ремонти. Нараняването, което наистина ме извади от военна служба, дори не се вижда. — Той почука с пръст по челото си и се уви с две от кърпите като с шал. Те бяха на огромни жълти маргаритки. Вече не трепереше толкова, а кожата му бе загубила част от синкавия си оттенък, макар все още да беше на петна. — Не исках да ви плаша, там, на пейката.

Тя премисли думите му.

— Трябваше да ми кажете по-рано. — Ами да, какво ако беше получил внезапно пристъп, докато обикаляха града сутринта? Какво щеше да прави тя? Екатерин се намръщи и той се размърда неспокойно.

— Права сте, разбира се. Хм… съвсем права. Не е честно да пазиш някои тайни от… от хората, с които си в един отбор. — Той отклони поглед, после пак я погледна, усмихна се напрегнато и каза: — Исках да ви го кажа, но не ми стигна кураж. Докато работех на комтаблото ви вчера сутринта, случайно попаднах на файла ви за дистрофията на Ворзон.

Въздухът сякаш замръзна във внезапно парализираните й гърди.

— Аз не… как може случайно да… — Възможно ли беше да го е оставила отворен последния път? Не!

— Мога да ви покажа как става — предложи той. — Основното обучение в ИмпСи е наистина доста основно. Мисля, че за десетина минути ще схванете как става номерът.

Думите изскочиха преди да е имала време да спре и да помисли:

— Нарочно сте го отворили!

— Ами да. — Усмивката му беше фалшива и смутена. — Бях любопитен. Бях решил да си почина от гледките на трупове в докладите за аутопсиите. Вашите, хм, градини са прекрасни, между другото.

Тя го гледаше и не можеше да повярва на ушите си. Миш-маш от емоции се завихри в гърдите й — оскверняване, гняв, страх… и облекчение? „Не си имал право.“

— Да, нямах право — съгласи се той, наблюдавайки лицето й, по което, изглежда, се четеше всичко. Тя се опита да изтрие чувствата от изражението си. — Моля ви да приемете извиненията ми. Единственото ми оправдание е, че след обучението в ИмпСи остават някои лоши навици. — Пое си дълбоко дъх. — Какво мога да направя за вас, мадам Ворсоасон? Ако има нещо, за което искате да ме попитате… аз съм на вашите услуги. — Малкият мъж се поклони леко — абсурдно архаичен жест — седнал увит в кърпите като някой сбръчкан стар граф от периода на Изолацията, наконтен в официалните си одежди.

— Нищо не можете да направите за мен — сухо заяви Екатерин. Чак сега осъзна, че е стиснала юмруци и се е свила. Изправи гръб с усилие на волята. Боже, как ли щеше да реагира Тиен, ако разбереше, че е издала, макар и неволно, неговата ужасна — е, той се държеше така, сякаш е ужасна — тайна? Точно сега, когато, изглежда, бе на ръба най-после да погледне проблема в очите и да предприеме някакви реални действия?