Лоис Бюджолд - Комар

— Да катери стената?

— Извинявайте, лична метафора. Когато си рискувал прекалено често, започваш да гледаш на света по различен начин. От адреналина се отвиква трудно. Винаги съм смятал, че моят, хм, предишен вкус към подобни изживявания идва от бараярската ми половинка. Но докосването до смъртта има свойството да те кара да преоцениш приоритетите си. Поемането на толкова много риск и за толкова дълго… или ще свършиш дяволски сигурен кой си и какво искаш, или ще, и аз не знам, ще претръпнеш.

— А майка ви?

— Е, тя със сигурност не е претръпнала.

Екатерин стана още по-смела.

— А вие?

— Хм. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Знаете ли, когато им се удаде случай да ме сгащят в ъгъла, повечето хора се опитват да изцедят от мен нещо за баща ми.

— О. — Тя почервеня от смущение и потъна в седалката си. — Извинете. Беше неучтиво от моя страна.

— Ни най-малко. — И наистина, той не изглеждаше раздразнен, а в позата му — облегнат назад и вперил очи в нея — се четеше откритост и покана. — Ни най-малко.

Окуражена от думите му, тя реши да рискува отново. Кога пак щеше да има подобна възможност, в края на краищата?

— Може би… случилото се с вас е било друг вид стена за нея.

— Да, предполагам е съвсем нормално да видите нещата от нейна гледна точка.

— Какво… точно се е случило?

— С мен? — довърши вместо нея Воркосиган. Не се скова, както в онзи деликатен момент на трапезата първата вечер, а я погледна замислено, някак сериозно и толкова внимателно, че тя за малко да се уплаши. — Вие какво знаете?

— Не много. Чувала съм, че синът на регента се е родил инвалид. Регентът е известен с това, че държи личният му живот да си остане личен. — Всъщност беше чувала, че наследникът му е мутант и го държат далеч от хорските очи.

— Само толкова? — Той изглеждаше почти засегнат — че не е по-известен? Или позорно известен?

— Рядко съм имала допир с тези социални среди — побърза да обясни тя. — Или с които и да било други всъщност. Баща ми беше незначителен провинциален бюрократ. Боя се, че голяма част от бараярските провинциални вор са много повече провинциалисти, отколкото вор.

Усмивката му стана по-широка.

— Вярно. Трябваше да познавате дядо ми. Или… по-добре не, може би. Така. Хм. Няма много за казване, поне на този късен етап. Изпратен срещу баща ми убиец успял да обгази и двамата ми родители с един излязъл от употреба отровен боен газ, наречен солтоксин.

— По време на Претендентството?

— Точно преди него всъщност. Майка ми е била бременна в петия месец с мен. Оттам ми е и това наследство. — Главата му потрепна от нервния тик и той махна с ръка към тялото си — жест, с който едновременно охарактеризираше себе си и предизвикваше събеседника. — Увредата всъщност е тератогенна, а не генетична. — Той й хвърли странен, кос поглед. — Преди много държах хората да го знаят.

— Преди? Вече не, така ли? — Колко умно от негова страна — не беше губил време с признанието си. Беше почти разочарована. Вярно ли беше, че само тялото, а не и хромозомите му са увредени?

— Вече… мисля, че вече не ме интересува дали ме мислят за мутант. Ако мога да направя така, че наистина да няма значение, може би ще има по-малко значение за следващия мутант, който дойде след мен. Един вид услуга, която не ми коства никакво допълнително усилие.

Костваше му нещо, очевидно. Тя си помисли за Николай, на прага на юношеството, което беше тежък период и за нормалните деца.

— Другите караха ли ви да съзнавате какъв сте? Докато растяхте?

— До известна степен бях защитен от ранга и положението на баща си, разбира се.

Тя не пропусна това „до известна степен“. „До известна степен“ не беше същото като „напълно“. Понякога, „до известна стенен“ беше същото като „никак“.

— Преместих няколко планини, за да им се натреса в Имперската военна служба. След, ъъ, няколко фалстарта най-накрая си намерих местенце в Имперската служба за сигурност, в нередовните части. В ИмпСи се интересуват повече от резултатите, отколкото от външния вид, а аз се оказах добър в резултатите. Само дето — малка грешка в изчисленията — всичките ми постижения, заради които се надявах да бъда оценен по достойнство, потънаха в секретните файлове на ИмпСи. Така че ме изритаха сред тринайсет години служба, пенсиониран по болест капитан, когото никой не познава, почти толкова анонимен, колкото и когато започнах. — Тук той наистина въздъхна.

— Имперските ревизори не са анонимни!