Лоис Бюджолд - Комар

„Ако тръгна да го обмислям, шансът ми ще изчезне. Ако тръгна да го обмислям, дори и мутантското ми сърце няма да ми помогне.“

Имаше ли право да поема толкова голям риск върху раменете си? Това беше истинският страх, да, и той я разтърси до дъно. Не беше задача за нея. Беше задача за ИмпСи, за полицията, за армията, за някой ворски герой, за всеки друг, но не и за нея. „Но тези други не са тук.“ Но, Боже, ако се опиташе и не успееше, провалът й щеше да засегне цял Бараяр, завинаги. И кой щеше да се грижи за Ники, ако за една седмица загубеше и двамата си родители? Единственото разумно нещо беше да чака компетентни мъже да я спасят.

„Като Тиен, така ли?“

— Постопли ли се, вуйно? — попита Екатерин. — Още ли те тресе? — Стана, наведе се над вуйна си с гръб към мадам Радовас и се престори, че подпъхва по-плътно одеялото под професорката, докато всъщност правеше точно обратното. Мадам Радовас беше по-ниска от Екатерин, по-слаба, и с двайсет и пет години по-стара. „Сега“ — прошепна тя в лицето на професорката.

С плавни, но не внезапни движения, тя се обърна, тръгна към мадам Радовас и метна одеялото върху главата й тъкмо когато жената скачаше на крака. Столът се катурна с трясък назад. Още две крачки и успя да я сграбчи и да притисне ръцете й към тялото й. Лъчът на зашеметителя облиза със съскане пода до тях и краката й изтръпнаха. Тя вдигна мадам Радовас във въздуха и я разтърси. Зашеметителят издрънча на пода и Екатерин го ритна към вуйна си, която се мъчеше да стане от походното легло. После блъсна увитата в одеялото комарка колкото може по-далеч, обърна се и хукна към рамата.

Грабна дистанционното управление и се затича колкото я държаха краката към стъклената кабина, потните й боси стъпала пляскаха по гладкия под. Мъжете при енергийния изход се развикаха и хукнаха към нея. Тя не погледна назад.

Заобиколи ъгъла и с един скок взе двете стъпала до кабината. Заблъска като обезумяла по контролното табло на вратата. Сякаш мина цяла вечност, докато тя се затвори докрай по плъзгачите си. Капел почти беше стигнал до стъпалата, когато треперещите й пръсти най-после успяха — при третия опит — да активират ключалката. Капел се стовари с цялата си тежест върху вратата и заблъска по нея.

Екатерин не погледна, не смееше да погледне назад и да провери какво става с професорката. Вместо това вдигна дистанционното и го насочи през стъклото към рамата. Имаше шест бутона и топка с четири лостчета. Този вид координация никога не й се беше удавала. За щастие, сегашната й цел не изискваше прецизност.

При третия опит откри бутона, задвижващ рамата нагоре. Безкрайно бавно тя се надигна от пода на товарния док. Сигурно имаше вградени сензори, които я държаха в равновесно положение. Първите четири комбинации не дадоха резултат. Най-накрая успя да завърти нещото около оста му, после да го блъсне във висящите пътечки отгоре. Чу се гадно стържене. Добре. Захранващите кабели се откъснаха с пукот и заплющяха из въздуха — непознатият мъж се хвърли на пода и едва успя да избегне разхвърчалите се искри. Суда крещеше и се опитваше да скочи върху стъклената стена пред нея. Чуваше го съвсем слабо. В края на краищата, стъклото бе предвидено да издържа на вакуум. Той се плъзна назад и насочи зашеметителя си към нея. Лъчът изплющя в прозореца.

Тя най-накрая успя да извика сензорната програма върху миниатюрното екранче на дистанционното управление. Отмени зададените инструкции и рамата сякаш оживя. Успя да обърне устройството на сто и осемдесет градуса — с главата надолу. Сетне изключи рамата.

От висящите пътечки до пода имаше не повече от четири метра. Нямаше представа от какъв материал е направен огромният рог. Очакваше, че ще трябва да повтори упражнението няколко пъти, преди да го огъне или напука достатъчно, така че Суда да не може да го поправи за единия ден, необходим да забележат нейното и на професорката отсъствие, когато фериботът се върнеше без тях. Вместо това камбаната се пръсна като… като саксия.

Трясъкът разтърси целия док. Големи и малки отломки обсипаха пода като шрапнели. Едно назъбено парче прелетя на сантиметри от главата на Суда, отскочи от стъклото на кабината и Екатерин несъзнателно приклекна. Изключителен материал. Добре че устройството не беше направено от него. В гърлото й заклокочи смях — заливаха я вълни на някакъв кървав воински екстаз. Искаше да унищожи сто устройства. Включи отново рамата и стовари още няколко пъти смачканите останки върху пода, просто защото можеше. „Девицата от езерото отвръща на удара!“