Лоис Бюджолд - Комар

Екатерин се замисли за старата бараярска легенда. Според преданието град Воркосиган Сърло, на Дългото езеро, бил обсаден от силите на Хазелбрайт. Верни васали на отсъстващия граф — един ворски офицер и неговата сестра удържали града до последно. В навечерието на последната атака Девицата от езерото подложила бялото си гърло под меча на брат си, избирайки смъртта пред страшната участ в ръцете на вражеските войници. На следващата сутрин обсадата внезапно била вдигната, благодарение на хитрината на нейния годеник — всъщност един от далечните предци на техния ревизор Воркосиган, чието име носеше известният напоследък граф генерал Селиг — които пратил враговете за зелен хайвер. Хазелбрайт подкарал войската си в бърз марш да отбива друга атака, която съществувала само в пуснатите от находчивия годеник фалшиви слухове. Но било, разбира се, твърде късно за Девицата от езерото. Съчувствието и симпатията на бараярския народ се бяха излели в обилни количества под формата на пиеси, поеми и песни, в които се описваше надълго и широко последвалата скръб на двамата мъже. Като ученичка в началните класове Екатерин беше учила наизуст една от по-кратките балади.

— Винаги съм се чудила — каза тя, — ако нападението наистина се беше състояло на следващия ден и грабежите и изнасилванията се бяха провели по разписание, дали тогава щяха да кажат: „О, правилно е постъпила“?

— Вероятно — каза вуйна й и сви устни.

След малко Екатерин отбеляза:

— Искам да си ида у дома. Но не искам да се връщам в Стария Бараяр.

— Нито пък аз, скъпа. Да четеш за него е вълнуващо и романтично. Хубаво е, че сме живи, за да го четем, обаче.

— Познавам момичета, които копнеят за онези времена. Обличат се в старовремски дрехи и се преструват на ворски дами, спасявани от романтични ворски младежи. Странно защо, но никога не играят на смърт при раждане или на повръщане, докато си издрайфаш червата от червената дизентерия, или на тъкане, докато не ослепееш, не осакатееш от артрит и не умреш от натравяне с боя, или на детеубийство. Е, понякога наистина умират романтично от някаква болест, но незнайно как въпросната болест винаги ги прави интригуващо бледи, извиква дълбока мъка у околните и никога не включва дрисък.

— От трийсет години преподавам история. Човек не може да налее ум в главите на всички, макар че се опитваме. Все пак прати ги на моите лекции следващия път, когато ги видиш.

Екатерин се усмихна мрачно.

— С удоволствие.

За известно време се възцари тишина. Екатерин се взираше в отсрещната стена, а вуйна й си почиваше със затворени очи. Екатерин я наблюдаваше с нарастваща тревога. После хвърли поглед към заключената врата и каза:

— Ще можеш ли да се престориш, че си много по-болна, отколкото си?

— О — каза вуйна й, без да отваря очи — никак няма да ми е трудно.

От което Екатерин заключи, че тя вече се преструва на по-малко болна, отколкото е. Изглежда, този път скоковата болест я беше изтощила повече от нормалното. Сивкавата умора върху лицето й наистина ли се дължеше само на пътуването? Лъчът на зашеметителя можеше да бъде смъртоносен за хора със слабо сърце — имаше ли и друга причина освен объркването вуйна й да не се опита да извика или да се противопостави по някакъв начин на Арози, докато той я заплашваше със зашеметителя си?

— Ъъъ… как ти е сърцето напоследък? — предпазливо попита Екатерин.

Вуйна Вортис отвори рязко очи, после вдигна рамене.

— Долу-горе, скъпа. В списъка съм за ново.

— Мислех, че вече, не е проблем да се отглеждат нови органи.

— Така е, но това не се отнася за хирургическите екипи, извършващи трансплантации. Моят случай не е толкова спешен. След проблемите, които имаше една моя приятелка, реших, че ще е по-добре да изчакам да се отвори местенце в програмата на един от по-добрите екипи.

— Разбирам. — Екатерин се поколеба. — Мислех си… Нищо не можем да направим, докато сме заключени тук. Но ако успея да накарам някой да дойде до вратата, може да се престорим, че ти е много зле, и да ги принудим да ни извадят оттук. След това — кой знае? Не може да стане по-лошо от сега. От теб се иска само да стенеш убедително.

— Готово — каза вуйна Вортис.

Екатерин се зае да блъска по вратата с всички сили и да вика комарците. След десетина минути блъскане и викане ключалката щракна, вратата се плъзна и мадам Радовас подаде глава от безопасно разстояние. Арози стоеше зад нея със зашеметител в ръка.

— Какво има? — попита тя.