Лоис Бюджолд - Комар

— Тревоги? И това е по-лошо от смъртта?

— Оставих три деца на Комар. Ако бях мъртва, от ИмпСи нямаше да имат основание да… да ги безпокоят.

Отвсякъде заложници, наистина.

— Освен това — продължи мадам Радовас — гласувах „за“. Не бих могла да направя по-малко, отколкото направи съпругът ми.

— Гласували сте? За какво? И как разпределяте вездесъщите си комарски акции с право на глас в случай на бунт? Трябва да сте взели всички със себе си — ако на Комар беше останал някой, който знае за плановете ви, всичко щеше да излезе наяве при разпитите с фаст-пента.

— Суда, Фоскол, Капел и съпругът ми се смятаха за главните акционери. Решиха, че аз наследявам правото на глас на съпруга си. Изборът беше повече от ясен — да се предадем, да избягаме или да се борим до последно. Гласовете бяха три на един за това.

— Така ли? И кой гласува против?

Тя се поколеба.

— Суда.

— Колко странно — каза Екатерин недоумяващо. — Сега той е главният ви инженер — това не ви ли притеснява?

— Суда няма деца — язвително обясни мадам Радовас. — Искаше да изчакаме и да опитаме пак по-късно — сякаш ще има по-късно! Ако не ударим сега, ИмпСи в най-скоро време ще задържи роднините ни като заложници. Но ако затворим прохода и умрем, ИмпСи няма да има кого да заплашва. Децата ми ще бъдат в безопасност, макар и никога да не ги видя отново. — Очите й бяха пусти и прями.

— А всички бяраярци на Комар и Сергияр, които никога няма да видят семействата си? Откъснати, без дори да знаят живи ли са, мъртви ли са… — „Като моето семейство например.“ — Ще е все едно, че са мъртви. Втора Изолация. — Потръпна от ужас при заливащите я образи на потрес и мъка.

— Ами радвайте се, че сте от тази страна на прохода — сопна й се мадам Радовас, но при студения поглед на Екатерин омекна малко. — Изобщо няма да бъде като във времената на Изолацията. Имате високо развита индустрия в планетарен мащаб и много по-голямо население, което от сто години се захранва с нови гени. Има много други светове с нищожни галактически контакти, които се справят съвсем добре.

Професорката полуотвори очи.

— Мисля, че подценявате психологическия ефект.

— Какво ще си сторят един на друг бараярците няма да лежи на моята съвест — каза мадам Радовас. — Стига никога повече да не го сторят на нас.

— Как… смятате да умрете? — попита Екатерин. — Ще изпиете отрова? Ще излезете през някой от шлюзовете? — „Първо нас ли ще убиете?“

— Предполагам, че вие, бараярците, ще се погрижите за тази подробност, когато се разбере какво е станало — каза мадам Радовас. — Фоскол и Капел мислят, че ще успеем да избягаме или че ще ни бъде позволено да се предадем. Аз мисля, че ще се повтори Клането в Равноденствие. Дори си имаме свой собствен Воркосиган за тази цел. Не ме е страх. — Поколеба се, сякаш размишляваше над собственото си смело изявление. — Във всеки случай съм прекалено уморена, за да ме интересува.

Това Екатерин можеше да разбере. Нямаше намерение да се съгласява гласно с комарката, така че замълча и се втренчи невиждащо в отсрещната стена на помещението.

Замисли се трезво за собствения си страх. Сърцето й се блъскаше в гърдите, да, и стомахът й бе свит на топка, и дишането й беше учестено. И въпреки това тези хора не я плашеха толкова, колкото беше очаквала.

Веднъж — малко след като един от неприятните и необясними пристъпи на ревност на Тиен се бе оттеглил в незнайния фантазен свят, от който бе изпълзял — той съвсем сериозно я бе уверил, че е изхвърлил невроразрушителя си (незаконно притежаван, защото нямаше разрешение от окръжния им васален господар) от някакъв мост и се е отървал от него. Дори не бе подозирала, че има невроразрушител. Тези комарци бяха отчаяни и опасни в отчаянието си. Но тя бе спала в едно легло с неща, които я плашеха повече от Суда и всичките му приятелчета. „Колко странно се чувствам.“

В бараярския фолклор имаше приказка за един мутант, който не можел да бъде убит, защото криел сърцето си в кутия, която държал на таен остров далеч от крепостта си. Естествено, младият ворски герой убедил красивата пленница на мутанта да му разкрие тайната, откраднал сърцето и бедният мутант си получил заслуженото, както си му е редът. Навярно страхът не успяваше да я парализира, защото Ники беше нейното сърце, и то се намираше в безопасност далеч оттук. Или защото за пръв път в живота й отговорността беше изцяло нейна.

На няколко метра от тях Суда отново се приближи до устройството, насочи дистанционното към рамата и промени едва доловимо положението й. Капел му извика нещо от другия край на дока и Суда остави дистанционното на ръба на рамата. После тръгна покрай един от захранващите кабели, оглеждайки го внимателно, докато не стигна до енергийния изход в стената, около който се суетеше Капел. Събраха глави — сигурно ставаше въпрос за слаб контакт или нещо такова, — после Капел извика нещо на човека в стъклената кабина, който поклати глава, излезе и тръгна към тях.