Лоис Бюджолд - Комар

Вортис кимна. Майлс отправи към цялата им групичка поздрав в стил „аналитик от ИмпСи“ — небрежно махване с ръка в областта на челото, — обърна се и тръгна към вратата.

Екатерин навъсено наблюдаваше как звуковата тоалетна поглъща обувките й, без дори да се оригне.

— Струваше си да опиташ, скъпа — каза вуйна Вортис, след като забеляза изражението й.

— На тази космическа станция има прекалено много системи за предупреждение при повреда — каза Екатерин. — Ники успя да го направи, когато пътувахме за насам със скоковия кораб. Каква врява се вдигна само! Корабният стюард ни се разсърди.

— Внуците ми биха му видели сметката за нула време, сигурна съм — съгласи се професорката. — Жалко, че няма няколко деветгодишни човечета при нас.

— Да — въздъхна Екатерин. „И не.“ Ники се намираше на далечния Комар и това бе извор на ведра радост, която клокочеше успокоително в някакви тайни ниши на съзнанието й. Но все трябваше да има някакъв начин да саботират една звукова тоалетна, което да задейства някоя лампичка върху контролното табло на техниците по поддръжката и да ги доведе тук. Как да превърне звукова тоалетна в оръжие не беше точно по специалността на Екатерин. „Воркосиган сигурно знае как“ — горчиво си помисли тя. Типично по мъжки — с дни й се мотае в краката, а когато наистина има нужда от помощта му, се намира на четвърт слънчева система от нея.

За десети път опипа стените, провери вратата и огледа подробно дрехите им. На практика единственият запалим материал в помещението бяха косите им. Да запалиш огън в заключено помещение не й изглеждаше много препоръчително, макар да бе възможно последно средство. Пъхна ръце в процепа на стената и ги обърна, оставяйки звуковия очистител да разтвори мръсотията, ултравиолетовата светлина да опече микробите, а въздушния поток да издуха, както си го представяше, малките им трупчета. Извади ръце. Инженерите може и да се кълняха, че тази система е по-ефикасна, но Екатерин и досега смяташе, че старомодното измиване с вода е много по-освежително. А и как ще напъхаш бебешко дупе в това нещо? Екатерин изгледа злобно санитарното устройство.

— Ако имахме някакъв инструмент, какъвто и да било, все щяхме да измислим нещо.

— Носех ворската си кама — тъжно каза професорката. — Нея си я харесвам най-много — цялата дръжка е украсена с емайл.

— Носила си я?

— Беше в ножницата на ботуша ми. Онзи, който хвърлих.

— Оо!

— Ти май си престанала да носиш своята?

— Откакто сме на Комар. Опитвах се да бъда, и аз не знам, модерна. — Изкриви устни. — Чудя се какво ли е културното послание на ворската женска кама. Искам да кажа — да, с нея си по-добре въоръжена от селяните, но не може да се сравнява с двата меча на мъжете. Да не би ворските лордове да са се страхували, че жените им може да ги нападнат?

— Като се има предвид баба ми, възможно е — каза професорката.

— Хм. И баба Ворвейн също. — Екатерин въздъхна и погледна разтревожено вуйна си.

Професорката се бе подпряла с една ръка на стената. Изглеждаше все така бледа и уморена.

— Ако си свършила с опитите за саботаж, мисля, че ще е по-добре пак да седна.

— Да, разбира се. И без това идеята беше глупава.

Професорката се отпусна благодарно върху единственото клекало в малката тоалетна и Екатерин на свой ред се подпря на стената.

— Толкова съжалявам, че те въвлякох в това. Ако не беше с мен… Една от двете ни трябва да се измъкне.

— Видиш ли възможност, възползвай се, Екатерин. Не ме чакай.

— И Суда пак ще разполага със заложник.

— Мисля, че за момента това не е най-важното. Особено ако комарците казват истината за онова грозно нещо навън.

Екатерин провлачи големия пръст на крака си по гладкия сив под и тихичко попита:

— Мислиш ли, че собствените ни хора биха ни пожертвали, ако се стигне до безизходица?

— Заради това? Да — каза професорката. — Или поне… би трябвало. Знаят ли професорът, лорд ревизор Воркосиган и ИмпСи какво са построили комарците?

— Не, или поне вчера не знаеха. Тоест, знаеха, че Суда е построил нещо — доколкото разбрах, почти бяха успели да възстановят плановете на устройството.

— В такъв случай ще разберат — твърдо каза професорката. Сетне не толкова твърдо: — Рано или късно.

— Надявам се, няма да сметнат, че сме длъжни да се пожертваме като в „Трагедията на Девицата от езерото“.

— Всъщност тя е била пожертвана от брат си, както си му е традицията — каза професорката. — Чудя се дали е било чак толкова доброволно, колкото той е твърдял по-късно.