Лоис Бюджолд - Комар

Професорът се усмихна криво.

— Боя се, че е така.

— Би трябвало да се сетя, като се има предвид миналият път… Е, предполагам, че и това е един вид мотивация. Юел, мисля, че не можем да изстискаме повече от това комтабло, поне засега. Правим нещо не както трябва. Имам нужда да походя малко.

— Коридорът е на ваше разположение — сърдечно й предложи професор Вортис. — Носите ли си гуменките?

— Естествено. Виж, за това се сетих. — Тя протегна крака, показвайки удобните си гуменки с дебела подметка, стана и излезе в коридора. Закрачи бързо нагоре-надолу, като от време на време промърморваше нещо под нос.

— Рива твърди, че мисли по-добре, докато ходи — обясни професорът на Майлс. — Има си теория, че така мозъкът й се оросявал по-добре. Моята теория е малко по-различна — никой не може да издържи на темпото й и по този начин се спасява от разни навлеци, които й нарушават концентрацията.

„Най-после сродна душа.“

— Може ли да погледам?

— Да, но моля те, не й говори. Освен ако тя не те заговори, разбира се.

Вортис и Юел се върнаха към комтаблата си и отново започнаха да ги бъзикат. Професорът, изглежда, се опитваше да внесе подобрения в хипотетичния си модел на липсващата система за енергийно захранване на устройството. Майлс не беше сигурен какво точно прави Юел, но му приличаше на нещо като математическа видеоигра. Облегна се във въртящия се стол, впери поглед в прозореца и насочи вниманието си към въпроса: „Ако аз бях комарски конспиратор с ИмпСи по петите и устройство, голямо колкото два слона на главата, къде щях да го скрия?“ Не и в багажа си, със сигурност. Нахвърля няколко идеи върху един лист и задраска повечето от тях. Д’Емори наблюдаваше работата на професора и извикваше повторно някои от по-раншните симулации.

След около час Майлс осъзна, че звукът на леките бързи стъпки откъм коридора е замлъкнал. Стана, отиде до вратата и подаде глава. Доктор Рива бе приседнала на перваза на един прозорец в другия край на коридора и се взираше замислено в комарския пейзаж навън. Тук той се спускаше плавно към потока и гледката не беше толкова еднообразна, благодарение на обширната колония от земна зеленина. Майлс се поколеба, после тръгна към нея.

Тя вдигна поглед и му отправи една от бодрите си усмивки, която той на свой ред й върна. Приседна до нея на ниския перваз и проследи погледа й през запечатания прозорец, после обърна глава и се загледа в профила й.

— И така — най-накрая каза той. — Какво мислите?

Доктор Рива сви устни.

— Мисля… че не вярвам във вечния двигател.

— Ааа. — Е, ако беше лесно, или поне трудно в границите на разумното, професорът нямаше да извика подкрепления. — Хм.

Тя премести погледа си от пейзажа към него и след малко попита:

— Значи наистина сте синът на Касапина?

— Син съм на Арал Воркосиган — спокойно отговори той. — Да. — Нейната версия на вечния въпрос не звучеше нито като непреднамерената грубост на Тиен, нито като съзнателната провокация на Вение. Изглеждаше някак по-… по-научна. Каква беше целта на експеримента й?

— Личният живот на хората с власт не е такъв, какъвто очакваме. Понякога.

Той вирна брадичка.

— Хората хранят някои много странни илюзии за властта. А тя до голяма степен се равнява на умението да си намериш парад и да си пробиеш с лакти път към диригентското място. Точно както красноречието се равнява на умението да убеждаваш хората в неща, в които отчаяно им се иска да повярват. Демагогията, предполагам, е красноречие, паднало до най-лишените от морал енергийни нива. — Той се усмихна студено на ботуша си. — Да тикаш хората нагоре по стръмното е доста по-трудно. Може да ти се пръсне сърцето, докато го правиш. — Буквално, но не виждаше смисъл да обсъжда с нея медицинското досие на Касапина.

— Беше ми дадено да разбера, че самият вие сте били сдъвкан от политиката.

Не можеше да види белезите му през сивия костюм, нали?

— О. — Майлс сви рамене. — Увредите преди раждането ми бяха само прологът. Останалото е мое дело.

— Ако можехте да се върнете във времето и да промените нещата, бихте ли го направили?

— Да предотвратя нападението със солтоксин над бременната ми майка? Ако имах право да избера само едно събитие, което да променя… може би не.

— Защо, защото не бихте рискували ревизорския пост на трийсет години? — В тона й се долавяше съвсем лека насмешка, смекчена от кривата й усмивка. Какво, по дяволите, й бе казал за него Вортис? Въпреки това, изглежда, имаше съвсем ясна представа за властта на един Императоски глас.