Лоис Бюджолд - Комар

Екатерин отвори очи и видя лицето на вуйна си, някак накриво. Осъзна, че лежи с глава в скута на професорката. Примигна и се опита да навлажни устни с език. Тялото й отново се бе превърнало в игленик, но този път иглите потъваха дълбоко и болезнено в плътта й. Стомахът й се обърна. Усети, че ще повърне, и се помъчи да се обърне настрани. Спазмите отминаха без последствия, само се оригна тихо и се превъртя по гръб.

— Спасени ли сме? — промълви тя. Не й приличаха на спасени. Приличаха й на две жени, които седят на твърдия и студен под на малка тоалетна.

— Не — с отвращение я уведоми професорката. Лицето й беше бледо и напрегнато, а по меката кожа на лицето и врата се виждаха червени следи. Половината й коса беше изпадала от кока и бе полепнала по лицето й. — Запушиха ми устата и ни довлякоха зад онова нещо. Охраната на станцията нахлу както си му беше редът, но Суда ги засипа с многословни извинения. Каза, че станало случайно, когато Арози се блъснал в стената, и се съгласи да плати някаква огромна такса или нещо такова заради фалшивата тревога. Опитах се да вдигна шум, но не помогна. После ни заключиха тук.

— О! — каза Екатерин. — Гадост. — Може и да беше прекалено възпитана, но по-силните думи й се струваха също толкова неадекватни.

— Именно, скъпа. Но беше добър опит. За миг си помислих, че ще се получи, а същото си помислиха и твоите комарци, между другото. Бяха много разстроени.

— Така ще ни е по-трудно при следващия опит.

— Твърде вероятно — съгласи се вуйна й. — Трябва да го обмислим внимателно. Едва ли ще имаме трети шанс. Бруталността, изглежда, не им е присъща, но са подложени на силно напрежение. Не мисля, че в момента може да се разчита на нормално поведение от тяхна страна, а това, че те познават, ги изнервя още повече. Според теб кога ще открият липсата ни?

— Няма да е много скоро — със съжаление каза Екатерин. — Пратих съобщение на вуйчо веднага щом запазих стая в хотела. Едва ли ще се разтревожи преди утре вечер фериботът да пристигне без нас.

— Е, тогава ще направят нещо — каза професорката. Тонът й на спокойна увереност бе подкопан от тихичко добавеното: — Сигурно.

„Да, но какво ще стане между сега и тогава?“

— Да — каза Екатерин като ехо и огледа заключената тоалетна. — Сигурно.

Поисканите от професор Вортис експерти трябваше да пристигнат на серифозкия космодрум почти по същото време, когато излиташе корабът на Екатерин, който щеше да я придвижи до ферибота за скоковата станция, така че Майлс успя да си издейства покана за едно иначе семейно изпращане. Екатерин не спомена пред вуйчо си за снощното посещение на Вение, нито Майлс има възможността да й каже: „Не приемай никакви предложения за женитба от непознати, докато си там“. Професорът я натовари със словесни съобщения до жена си и получи прегръдка за довиждане. Майлс стоя с ръце в джобовете и й кимна в израз на най-сърдечните си пожелания за приятно пътуване.

Онова, което Майлс мислено наричаше „Експреса с експертите“ — ранен търговски полет от Равноденствие — кацна малко по-късно. Доктор Рива, специалистката по петизмерно пространство, се оказа слаба и енергична мургава жена на около петдесет години, с умни черни очи и жизнерадостна усмивка. Набитият русоляв млад мъж, когато Рива водеше със себе си и когото първоначално Майлс взе за студент последна година, им бе представен като нейният колега математик доктор Юел.

Чакаше ги мощна въздушна кола на ИмпСи, която да ги закара директно в експерименталната станция. Когато пристигнаха, професорът ги поведе по стълбите към гнезденцето си, което за една нощ, изглежда, се бе сдобило с още повече комтабла, пакети хартия и маси, отрупани с машинни части. За неудобство на всички присъстващи, но не и за изненада на Майлс, майор Д’Емори помоли двамата комарци да положат клетва за вярност и служебна тайна, която бе надлежно и официално записана на видеоносител. Според Майлс клетвата за вярност беше излишна, тъй като нито един от двамата учени не би стигнал до настоящия си пост, без вече да я е положил… Чудеше се дали някой от двамата вече е забелязал, че няма друг начин да напуснат експерименталната станция, освен с транспорт на ИмпСи.

След това всичките петима седнаха и изслушаха лекцията на лорд ревизор Вортис, която беше нещо средно между военен брифинг и научен семинар с тенденцията залита към последното. Майлс не беше сигурен дали Д’Емори присъства като участник, или като наблюдател, но пък и самият той нямаше кой знае какво да прибави, освен да потвърди думите на Вортис относно аутопсиите. Отново се запита дали няма да е по-полезен другаде, например там, където се трудеха оперативните агенти. Тук със сигурност не можеше да бъде по-малко полезен, мрачно установи той, когато математическите разсъждения се застрелкаха над главата му. „Вижте, приятелчета, когато превърнете всичко това в хубави цветни изображенийца върху комтаблото, обадете ми се. Обичам книжките с приказки да са пълни с картинки.“ Може би самият той трябваше да се върне за година-две в училище и да опресни знанията си. Утеши се с разсъждението, че рядко се озовава в компания, която го кара да се чувства толкова глупав. Може пък да излезеше благотворно за душата му.