Лоис Бюджолд - Комар

Още завои, още спускания, още нива. Дали кубчето с картата беше още в джоба й? Напуснаха пътническите райони и се озоваха в служебните нива, където се извършваха товаро-разтоварни и ремонтни дейности. Най-накрая стигнаха до една врата с надпис: ЮЖЕН ТРАНСПОРТ, ООД в същия калиграфски стил като логото върху работния комбинезон на Арози, и друг надпис с по-големи червени букви: ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Арози продължи по един страничен коридор, изтегли ги през още няколко херметично затварящи се врати и надолу по някаква рампа до голям товарен док. Миришеше някак студено — всепроникваща воня на машинно масло, озон и остра гадна миризма на пластмаса. Намираха се някъде в най-външната част на станцията. И преди беше виждала логото на „Южен транспорт“, осъзна Екатерин. Беше една от онези дребни, едва връзващи бюджета си транспортни фирми, които успяваха някак да си изкарат хляба в малкото незаети ниши, оставени от големите комарски фамилни компании.

Висок мъж, също в работни дрехи, прекоси дока и се приближи към тях; стъпките му ехтяха кухо. Беше доктор Суда.

— Най-после вечеря — започна той, после видя палето. — По дяволите, Роз, какво е това? Мадам Ворсоасон! — Втренчи се слисано в нея. Тя му отвърна с ненавист, доколкото можеше да изобрази такава със зашеметения си поглед.

— Налетях на нея, докато се връщах от закусвалнята — обясни Арози и приземи палето. — Нямаше начин да ги избегна. Тя ме позна. Не можех да я оставя да докладва от първата кабина, така че я зашеметих и я доведох тук.

— Роз, идиот такъв! Само заложници ни липсват в момента! Със сигурност ще забележат отсъствието й, при това скоро.

— Нямах избор!

— Коя е другата дама? — Той кимна учтиво за поздрав на професорката, което беше доста странно при дадените обстоятелства.

— Казвам се Хелен Вортис.

— Не сте съпругата на лорд ревизор Вортис, нали?

— Съм. — Гласът й беше студен и равен, но с възстановяването на усещанията си Екатерин почувства как тялото на вуйна й трепери лекичко под нейното.

Суда изпсува през зъби.

Екатерин преглътна, обходи с език устата си и се помъчи да седне. Арози успя да хване кутиите преди да са се изсипали на пода, после със закъснение извади зашеметителя си. Привлечена от разменените на висок глас реплики, една жена се приближи иззад някакво опаковано оборудване. На средна възраст, с къдрава, сивееща руса коса, тя също беше облечена в работен комбинезон с логото на „Южен транспорт“. Беше Лена Фоскол, счетоводителката.

— Екатерин — дрезгаво прошепна вуйна Вортис, — кои са тези хора? Познаваш ли ги?

Ккатерин каза високо, макар и малко неясно:

— Те са престъпниците, които откраднаха голяма сума от проекта за тераформиране и убиха Тиен.

Фоскол избъбри стреснато:

— Какво? Нищо подобно не сме направили! Беше жив, когато го оставих!

— Когато го оставихте прикован за един парапет с празна кислородна бутилка, която не сте си направили труда да проверите. А след това се обадихте на мен да го прибера. С час и половина закъснение. — Думите й излизаха с презрително съскане. — Умно измислено. Лудият император Юри би го сметнал за истинско произведение на изкуството.

— О… — Фоскол дишаше тежко. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — Вярно ли е? Лъжете. Никой не би излязъл извън купола с празна бутилка!

— Познавахте Тиен — каза Екатерин. — Как мислите?

Фоскол замръзна. Суда беше пребледнял.

— Съжалявам, мадам Ворсоасон. Ако наистина е станало така, значи е било злополука. Намерението ни беше той да живее, кълна се.

Екатерин стисна устни и не каза нищо. Седнала на палето, с крака, твърдо стъпили на пода, можеше да огледа товарния док, без помещението да се люлее пред очите й. Беше около трийсет на двайсет метра, ярко осветено, с висящи пътеки и провиснали енергийни кабели, пресичащи тавана във всички посоки. В дъното, срещу широката рампа, по която бяха влезли, имаше контролна кабина със стъклени стени. Части от оборудване лежаха разхвърляни около някакъв огромен предмет в центъра на помещението. Основната му част се състоеше от странен конус с форма на тромпет, направен от някакъв тъмен лъскав материал — метал? стъкло? — придържан от дебело подплатени стеги върху приземена рама на въздушна възглавница. Към тесния му край бяха включени множество енергийни кабели. Устата на камбаната беше два пъти и повече по-висока от Екатерин. Това ли беше „тайното оръжие“ на лорд Воркосиган?