Лоис Бюджолд - Комар

— Няма да е днес обаче.

— Да, сигурно няма. Смяташ ли да носиш традиционния траур, когато се прибереш у дома?

— Да, идеята ми се струва превъзходна. Това може да ми спести… да ми спести доста неща, с които нямам желание да се разправям в момента.

— Разбирам. — Въпреки скоковата си болест, вуйна Вортис разглеждаше с интерес нижещата се покрай тях станция и скоро се зае да опресни информацията на Екатерин относно живота на братовчедите й.

Вуйна й имаше внуци, помисли си Екатерин, и въпреки това изглеждаше по-скоро на средна възраст, отколкото стара. В периода на Изолацията бараярските жени изглеждали стари на четирийсет и пет и вече били с единия крак в гроба — ако въобще успеели да доживеят до тази възраст. През последния век продължителността на живота им се бе удвоила, а може би вече се движеше към тройната порция, която се приемаше за нещо нормално от галактици като бетанците. Възможно ли бе ранната смърт на собствената й майка да й бе завещала невярно усещане за времето и за разписанието й в живота? „Имам два живота срещу единия на жените преди мен.“ Два живота, в които да постигне двойната си цел. Ако човек можеше да ги разтегне, вместо да ги трупа един върху друг… А и въвеждането на утробните репликатори също бе променило всичко — из основи. Защо бе пропиляла цяло десетилетие, опитвайки се да играе по старите правила? И все пак едно десетилетие на двайсет едва ли е същото като десетилетие на деветдесет. Трябваше да помисли върху това…

Колкото повече се отдалечаваха от района на доковете, толкова повече оредяваше тълпата. Станцията живееше не толкова според ритъма на денонощието, колкото според ритъма на корабите — пристигнеше ли кораб, всички се втурваха на работа, товареха и разтоварваха като луди, защото времето беше пари. Нямаше ли кораби, се възцаряваше спокойствие — и така животът течеше в ритъм, който не съвпадаше задължително с централното равноденственско време, което се съблюдаваше в космическото пространство на Комар.

Екатерин сви по един тесен снабдителен коридор. По-рано беше установила, че оттам се стига напряко до закусвалнята, в която се беше нахранила, и до хотела отзад. В една от миниатюрните закусвални печаха традиционен бараярски хляб и хитроумно бяха насочили вентилацията от фурните си към пасажа, за да привличат клиенти. Екатерин усещаше уханието на мая, кардамон и горещ плодов сироп. Комбинацията навяваше спомени за бараярския Зимен празник и сърцето й се стегна от пристъп на носталгия.

По иначе безлюдния коридор, заедно с уханието, към тях се носеше и един мъж, облечен в работен комбинезон. Търговското лого вляво на гърдите му гласеше: ЮЖЕН ТРАНСПОРТ, ООД, изписано с наклонени, някак забързани букви. Носеше два големи плика, пълни с кутии от ресторант за бързо хранене. Мъжът спря като закован и се втренчи смаяно в нея. Същото направи и тя. Беше един от инженерите от отдела за Управление на отпадъчната топлина — казваше се Арози.

— Мадам Ворсоасон! — И после, някак отпаднало: — Каква неочаквана среща. — Огледа се ужасено като уловено в капан животинче. — Администраторът с вас ли е?

Екатерин тъкмо съставяше план как ще измърмори едно: „Съжалявам, не мисля, че се познаваме“, а след това ще го заобиколи небрежно, без да се обръща, ще стигне до ъгъла и оттам ще хукне като луда към най-близката кабина за спешна връзка. Но Арози пусна чантите, измъкна зашеметител от джоба си и успя да го насочи преди тя да е изрекла нещо повече от: „Съжалявам, но…“

— И аз съжалявам — искрено каза той и стреля.

Очите на Екатерин се отвориха и се втренчиха кривогледо в тавана на коридора. Чувстваше цялото си тяло като набеден с карфици игленик, който отказва да се подчини на настойчивите й заповеди да се раздвижи. Езика си чувстваше като натъпкан в устата й чорап.

— Не ме принуждавайте да ви зашеметя — убеждаваше някого Арози. — Защото ще го направя.

— Вярвам ви — чу се задъханият глас на вуйна Вортис току зад ухото на Екатерин. Което й подсказа, че се намира на палето, облегната на гърдите на вуйна си, а краката й лежат безчувствено върху пренаредения багаж отпред. Професорката я стисна за рамото. Арози се огледа отчаяно, сложи кутиите с храна в скута й, взе водача на палето и тръгна по коридора с най-високата скорост, която скърцащото, претоварено пале позволяваше.

„Помощ — помисли си Екатерин. — Отвлечена съм от комарски терорист.“ Писъкът й, когато завиха по друг коридор и минаха покрай някаква жена в сервитьорска униформа, се реализира под формата на слабовато изпъшкване. Жената им хвърли разсеян поглед. Гледката не беше необичайна — двама повалени от тежка форма на скокова болест пътници, теглени към кораба им за връзка или към някой хотел, а може би и към лечебницата. Или моргата… Беше чувала, че тежкото зашеметяване изкарва хората от строя за часове. Нейното явно беше от леките. Това нещо като услуга ли беше? Не усещаше крайниците си, но усещаше сърцето си, което се блъскаше тежко в гърдите, докато притокът на адреналин водеше обречена битка с неоткликващата й периферна нервна система.