Лоис Бюджолд - Комар

Стъпките й се чуха до вратата. Той остави устата си да провисне убедително, после се размърда, замига и засумтя. Тя го гледаше изненадано, изящните й черти се открояваха в ясен релеф на слабата светлина от кухнята.

— О! Мадам Ворсоасон. Изглежда, съм бил по-уморен, отколкото смятах.

— Спяхте ли?

„Да“-то му мутира в едно слабовато „мм“, когато си спомни за обещанието си да не я лъже. Потри врата си.

— Щях да се вдървя на този стол.

Веждите й се свъсиха насмешливо и тя скръсти ръце.

— Лорд Воркосиган. Не мислех, че имперските ревизори следва да увъртат по този начин.

— Какво… толкова ли си личи? — Майлс въздъхна. — Извинявайте. Излязох да се порадвам на гледката и не реагирах, когато Вение влезе, после помислих, че може да е нещо, свързано със случая, а после беше твърде късно да кажа каквото и било, без да поставя всички в неудобно положение. Получи се също толкова лошо като онази история с комтаблото ви, съжалявам. И двата пъти беше случайно. Не съм такъв, наистина.

Тя килна глава и ъгълчето на устните й се кривна в странна усмивка.

— Какъв — безкрайно любопитен и напълно лишен от социални задръжки? Напротив, такъв сте. И не заради обучението в ИмпСи. Вие сте природен талант. Нищо чудно, че сте се справили толкова добре в Службата.

Това комплимент ли беше, или обида? Не можеше да прецени. Хубаво, лошо, хубаво-лошо-хубаво?… Той стана, усмихна се, заряза идеята да я пита за срещата й със съветника по имуществено право и позорно избяга.

На следващата сутрин Екатерин излезе рано, за да посрещне вуйна си след неприятния полет от Бараяр. Фериботът от Комар до възлената скокова станция излезе от орбита преди обяд по централното равноденственско време. Екатерин се настани в единичната си спална каюта с доволна и малко виновата въздишка.

Типично за вуйчо Вортис да й осигури такъв комфорт — той не правеше нищо наполовина. „Никакъв изкуствен дефицит“ — почти можеше да чуе ентусиазираното му боботене, макар че обикновено рецитираше този лозунг във връзка с десертите. И какво ако можеше да застане в средата на каютата и да докосне стените с протегнати ръце. Радваше се, че няма да се свива в претъпканата туристическа класа, както бе станало при първото й пътуване, макар полетът от орбитата на Комар до дока на скоковата станция да траеше само осем часа. Тогава беше седяла между Тиен и Ники в кулминацията на седемдневния преход от Бараяр, без да може да определи кой от тях е по-уморен, напрегнат и изнервен, включително и самата тя.

Ако беше приела предложението на Вение, нямаше да й се налага да минава повторно през това уморително пътуване — точка в негова полза, за която Вение не би могъл да се сети. Още по-добре. Замисли се за неочакваното му предложение снощи в кухнята и устните й се свиха при спомена за неудобството, напушилия я смях и онзи странен проблясък на гняв. Как въобще му бе хрумнало на Вение, че е на разположение? Вечно нащрек заради непредсказуемата ревност на Тиен, Екатерин беше смятала, че отдавна е изкоренила от поведението си всички възможни подканящи сигнали. Или наистина изглеждаше толкова жалка, че дори скромен човечец като Вение се бе възприел като неин спасител? Ако беше така, то вината определено не беше негова. Нито ентусиазираните планове на Вение, нито тези на Воркосиган, за бъдещото й образование и професионална реализация й бяха неприятни… напротив, те съвпадаха със собствените й мечти, и все пак… и двамата сякаш намекваха: „Можеш да станеш достоен човек, но само ако играеш нашата игра.“

„Защо не мога да бъде достойна там, където съм?“ По дяволите, нямаше да позволи на тази каша от емоции да й развали няколкото ценни часа уединение. Измъкна четящото устройство от сака си, нагласи щедрото количество възглавнички и се изпъна на койката. В моменти като този наистина не разбираше защо смятат единичните килии в затворите за толкова жестоко наказание. Там поне никой не ти се мотае в краката. Тя размърда доволно пръстите на краката си.

Чувстваше се виновна заради Ники, когото бе зарязала безмилостно при едно от приятелчетата му под предлог да не губи от училище. Ако, както понякога си мислеше Екатерин, наистина по цял ден не върши нищо стойностно, тогава защо днес й се наложи да притесни толкова много хора, които да поемат задълженията й? Сметката нещо не излизаше. Не че мадам Ворторен, чийто съпруг беше помощник на заместник-директора на Имперската социална служба в Серифоза, не бе приела с желание да помогне на наскоро овдовялата жена. Нито временното присъствие на Ники щеше да натежи на семейния й бюджет — самата тя имаше четири деца, които успяваше да нахрани, облече и направлява сред постоянния хаос в дома й, който така и не успяваше да смути характерното й излъчване на добродушна разсеяност. Децата на мадам Ворторен рано се бяха научили на самостоятелност и нима това беше толкова лошо? Екатерин бе отхвърлила молбите на Ники да я придружи и освен това му напомни, че фериботните пилоти имат строги правила да не допускат пътници в кабината си, пък и фериботът дори не е скоков кораб, в края на краищата. В действителност Екатерин с нетърпение очакваше възможността да поговори на спокойствие с вуйна си за Тиен и за съвместния им живот, без Ники да чува всяка дума. Чувстваше потиснатите си мисли като препълнен резервоар, който се плиска без отдушник в главата й.