Лоис Бюджолд - Комар

Още едно дълго, ужасяващо мълчание. После Екатерин каза:

— Предполагам, че ако заемете поста на Тиен, ще ви дадат този апартамент.

— Той върви с него — неуверено отговори Вение. Правилно, това нямаше шанс да я подкупи, макар Майлс да не беше сигурен, че Вение го знае. „Вече не мога да търпя това място“, беше казала тя.

— Предложението ви е мило и щедро, Вение. Но погрешно сте разбрали положението ми. Никой не ме принуждава да се върна у дома. Комар… боя се, че от тези куполи ме хваща клаустрофобия. Всеки път, когато си сложа дихателна маска, ще се сещам за грозния начин, по който е умрял Тиен.

— О — каза Вение. — Разбирам. Но може би, след време…

— А, да. Време. Според ворските обичаи вдовиците трябва да носят едногодишен траур. — Майлс не можа да отгатне какъв жест, какво изражение придружаваше тези думи. Гримаса? Усмивка?

— Нима се придържате към този архаичен обичай? Трябва ли? Защо? Винаги ми е бил непонятен. Мислех, че по време на Изолацията са се опитвали да държат жените непрекъснато омъжени.

— Всъщност според мен е било практично. Така е имало време да се износи детето, в случай че такова е било заченато преди смъртта на съпруга, и да се роди, докато жената все още е под контрола на семейството на покойния, така че да могат да изискат настойничество, ако детето е момче. И все пак дали вярвам в обичайния траур, или не, е без значение в случая. Щом хората смятат, че се придържам към него, мога да го използвам, за да се защитя от… от нежелано ухажване. Толкова много се нуждая от време и от спокойно място, за да възстановя равновесието си.

Последва кратко мълчание. После Вение каза вдървено:

— Да се защитите? Не исках предложението ми да ви прозвучи като нападение, Кат.

— Не съм си помислила такова нещо, разбира се — тихичко отвърна тя.

„Лъжа, лъжа.“ Разбира се, че си бе помислила точно това, по дяволите! За Екатерин бракът се бе превърнал в безкрайна обсада на душата й. След десет години с Тиен сигурно се отнасяше към женитбата така, както Майлс се отнасяше към иглените гранати. Това бе много лошо за Вение. Хубаво. Но беше точно толкова лошо и за Майлс. Лошо. Хубаво. Лошо. Хубаво. Лошо…

— Кат, аз… няма да ви се натрапвам. Но помислете за това, помислете за всички алтернативи, преди да направите нещо, от което няма връщане назад. Аз все още ще бъда тук.

Още едно ужасно мълчание. Сетне:

— Не бих искала да ви причинявам болка, защото и вие не сте ми причинили, но е грешно да оставяш хората да живеят с фалшиви надежди. — Накъсан дъх, сякаш събираше целия си кураж. — Не.

И после, с по-слаб глас:

— Но ви благодаря за загрижеността, наистина.

По-дълго мълчание. Сетне Вение каза:

— Исках да помогна. Сега виждам, че само съм влошил нещата. Ще тръгвам — стана късно, а трябва да си взема и нещо за ядене на път за вкъщи.

„Да, и ще си го ядеш сам, заек нещастен! Ха!“

— Лека нощ, мадам Ворсоасон.

— Нека ви изпратя до вратата. Още веднъж ви благодаря, че донесохте нещата на Тиен. Надявам се да получите поста му, Вение. Сигурна съм, че ще се справите добре. Крайно време е отново да започнат да издигат комарци на ръководни административни постове…

Майлс бавно се размрази, чудейки се как щеше да се промъкне покрай нея сега. Ако Екатерин се отбиеше да нагледа Ники, което не бе невъзможно, той можеше да се шмугне незабелязано в работната й стая и да се престори, че е бил там през цялото време…

В същия този момент чу стъпките й да се връщат към кухнята. Изстъргване и дрънчене, въздишка, после по-силно дрънчене — съдържанието на кутията очевидно се бе озовало целокупно в шахтата за отпадъци. Някакъв стол бе придърпан или избутан. Майлс се плъзна няколко сантиметра напред да надникне през прозорчето на вратата. Пак беше седнала на масата, притиснала ръце към очите си. Плачеше? Смееше се? Екатерин потри лице, отметна глава назад, стана и се обърна към балкона.

Майлс бързо отстъпи, огледа се и седна на най-близкия стол. Протегна крака, отметна артистично глава назад и затвори очи. Трябваше ли да захърка, или щеше да е прекалено?

Стъпките й замлъкнаха. О, Боже, ами ако херметизираше вратата и го заключваше отвън като улично коте? Какво щеше да прави — да тропа или да остане на балкона през цялата нощ? Щеше ли някой да забележи липсата му? Можеше ли да се спусне по балконите до тротоара и да се върне през входната врата? От тази мисъл го побиха тръпки. Беше рано за следващия пристъп, но човек никога не знае — нали именно неизвестността водеше до пристъпите…