Лоис Бюджолд - Комар

— Ники? Може ли да вляза? Целият съм в депилатоарен крем и ако не го измия, ще започне да ми разяжда кожата.

— Няма ли да се сети, че можете да се измиете в кухнята? — прошепна Екатерин.

— Възможно е. Но той е само на девет и залагам на факта, че депилацията все още е мистерия за него.

След няколко секунди Ники извика отвътре:

— Можеш да влезеш. Но аз няма да изляза. И пак ще заключа.

— Става — съгласи се Майлс.

От другата страна на вратата се чу шумолене.

— Да го грабна ли, когато отвори? — попита Екатерин колебливо.

— Не. Това би нарушило споразумението ни. Нека вляза, после ще видим какво ще стане. Поне ще имате шпионин във вражеската крепост.

— Не ми изглежда редно да ви използвам за тази цел.

— Мм, работата е там, че децата смеят да предизвикват само онези, на които имат пълно доверие. За него аз все още съм повече или по-малко непознат, което ми дава предимство. Защо да не го използвате?

— Има нещо такова. Ами… добре.

Вратата се открехна предпазливо. Майлс изчака. Отвори се още малко. Майлс въздъхна и се вмъкна странично в банята. Ники моментално тресна вратата и щракна ключалката.

Момчето беше облечено за училище в строгата си сиво-кафява униформа, но без обувки. Ники отстъпи назад и приседна на ръба на ваната. Майлс остави несесера си на плота и нави ръкави, като се опитваше да мисли бързо — нещо, което рядко му се удаваше преди сутрешното кафе. Или да мисли въобще. В миналото красноречието му бе вдъхновявало неговите войници да се изправят срещу смъртта — или поне той имаше смътен спомен в този смисъл. „Така, сега да опитаме нещо наистина трудно.“ Печелейки време и вдъхновение, той си изми грижливо зъбите, а когато приключи с тях, депилатоарът вече си беше свършил работата. Той отми лепкавата пяна, подсуши лицето си с хавлиена кърпа, преметна я през рамо и се облегна с гръб на вратата, като се зае бавно да развива ръкавите си и да закопчава маншетите.

— Та така, Ники — каза най-накрая той. — Защо не искаме да отидем на училище тази сутрин?

Размазаната влага около непокорните очи на момчето просветна, уловила светлината.

— Болен съм. От онова ворзонско нещо.

— То не е заразно. Никой не може да го прихване от теб. — „Освен по начина, по който ти си се сдобил с него.“ От изражението на Ники стана ясно, че идеята да представлява опасност за околните никога не му е хрумвала. А, да, когато си дете, целият свят се върти около теб. Майлс се поколеба. Чудеше се как да подходи към сърцевината на проблема. И за пръв път се запита как ли са изглеждали някои аспекти от собственото му детство в очите на родителите му. От двойната гледна точка му се зави свят. „Как, по дяволите, се озовах от противниковата страна?“

— Нали знаеш — престраши се той, — че никой няма да разбере за болестта ти, освен ако ти не му кажеш. Не е като да могат да я надушат или нещо такова.

Инатливото изражение на Ники се втвърди още повече.

— Така казва мама.

Толкоз по въпроса за общественото мнение. Пък и секретността си беше проблем сама по себе си, както бе демонстрирал приживе Тиен. Потискайки мимолетното желание да удуши момчето, задето точно сега е намерило да тревожи майка си, Майлс попита:

— Закуси ли вече?

— Да.

Значи гладът и подкупът под форма на храна отпадаха от уравнението.

— Ами… да сключим сделка тогава. Аз няма да ти кажа, че вдигаш много шум за нищо, ако ти не ми казваш, че нищо не разбирам.

Ники вдигна поглед към него — най-после беше приковал вниманието му. „Точно така. Виж ме, хлапе.“ Майлс обмисли — и моментално отхвърли — всеки аргумент, който намирисваше на заплаха или целеше да подгони Ники във вярната посока чрез увеличаване на натиска. Например аргументът, който започваше така: „Мислиш ли, че ще имаш смелостта да пилотираш кораб, щом нямаш куража да се изправиш лице в лице с това?“ В момента Ники беше притиснат до стената, принуден да потърси убежище. Увеличаването на натиска само щеше да го смаже. Номерът беше да направи стената по-мека.

— Учех в частно училище, което много приличаше на твоето. Не помня да е имало и ден, в който да не е трябвало да се справям с начина, по който ме виждаха съучениците ми — като ворско мутантче. Когато станах на твоите години, вече си бях изработил няколко стратегии. Е, признавам, че някои от тях имаха точно обратния ефект.

Беше изтърпял медицинския ад на детството си, без да му мигне окото. Но още помнеше как някои от другарчетата му в игрите, след като откриха, че чупливите му кости правят физическия тормоз прекалено опасен — за тях, когато разбраха, че няма как да прикрият доказателствата — се бяха научили да го докарват до сълзи от унижение само със силата на думите си. Сержант Ботари, който всеки ден доставяше Майлс в това академично чистилище, бързо се превърна в експерт по обезоръжаването, прибирайки от джобовете му и другите скришни места най-разнообразни оръжия, като се започне от кухненски ножове и се стигне до един военен зашеметител, който Майлс беше откраднал от кобура на капитан Куделка. По-късно Майлс бе повел една по-незабележима война. Бяха му необходими почти две години, докато научи определени свои съученици да го оставят на мира. И добре ги научи. При повторно обмисляне обаче реши, че да предлага на сегашната си възраст стратегии, които са му служили, когато е бил между девет и дванайсет, може и да не се окаже най-добрата идея… всъщност да позволи на Ники дори да разбере какви бяха някои от тях, можеше да се окаже изключително лоша идея.