Лоис Бюджолд - Комар

— Но това беше преди двайсет години, при това на Бараяр. Времената се промениха. Какво точно си мислиш, че ще ти направят тукашните ти приятели?

Ники вдигна рамене.

— Де да знам.

— Ами опитай се да предположиш. Никой не може да планира стратегия, ако не разполага с добро разузнаване.

Ники отново вдигна рамене и след малко добави:

— Не е какво ще ми направят. А какво ще си помислят.

Майлс издиша шумно.

— Това… е доста оскъдна информация, с която да работя, ако разбираш какво имам предвид. Какво щял да си помисли някой, някога си. Обикновено се налага да използвам фаст-пента, за да разбера какво наистина си мислят хората. А дори и фаст-пентата няма да ми каже какво ще мислят в бъдеще.

Ники прегърби рамене. Майлс със съжаление се отказа от следващата си идея — да му каже, че ако продължава да се прави на костенурка, гръбначният му стълб ще замръзне в това положение, също като неговия. Имаше слаба, но ужасяваща вероятност момчето да му повярва.

— Знаеш ли какво ни трябва? — въздъхна Майлс. — Един агент от ИмпСи. Някой специалист по разузнаване на непознат терен — там не знаеш какво ще направят или ще си помислят непознатите, с които се срещаш. Слушаш внимателно, наблюдаваш, запомняш и докладваш в щаба. И го правиш отново и отново, всеки път на ново място. Първия път е доста страшничко.

Ники вдигна очи.

— Откъде знаеш? Нали каза, че си бил куриер.

По дяволите, хлапето беше умно.

— Аз, хм, не би трябвало да говоря за това. Нямаш нужното ниво на достъп. Но мислиш ли, че училището ти е по-опасно от, да речем, Джаксън Хол, или Ета Сета? И това са само два, ъъъ, случайно подбрани примера.

Ники го гледаше с мълчаливо и, както се опасяваше Майлс, справедливо презрение, предизвикано от това типично за възрастните увъртане.

— Но ще ти кажа нещо, което научих със сигурност.

Изглежда, привлече вниманието му.

„Задоволи се с това, повече едва ли ще получиш.“

— Втория път не е чак толкова страшно. По-късно ми се искаше да бях започнал направо от втория път. Но единственият начин да стигнеш до втория е като минеш през първия. Изглежда парадоксално, че най-бързият начин да стигнеш до лесното е като минеш през трудното. Във всеки случай не мога да ти отделя агент от ИмпСи, който да провери училището ти за антимутантски настроения.

Ники изсумтя бдително. Вътрешният му слух беше настроен да улавя и най-незначителния намек за външно покровителство.

Майлс погледна детето с горчиво разбиране.

— Освен това би било престараване, не мислиш ли?

— Сигурно. — Същата нацупена физиономия и свити рамене.

— Пък и без това съвършеният разузнавач би бил някой, който ще може да се слее с пейзажа. Някой, който познава територията и който няма да направи опасни грешки от незнание. Някой, който може да разчита на преценките си и който няма да позволи на предразсъдъците си да влияят на наблюденията му. И който няма да предизвиква спречквания, защото това ще му провали прикритието. Добрите имперски агенти, които познавам, са много практични хора. — Той погледна замислено Ники. Изглежда, тактиката му не се възприемаше добре. „Да опитаме с нещо друго.“ — Най-младият подагент, с когото съм работил, беше на десет. Не на Бараяр естествено, но не ми се вярва ти да си по-глупав или некомпетентен от нея.

— На десет? — повтори Ники, временно изтръгнат от нацупената си апатия. — Нея?

— Беше обикновена куриерска задача. Тя можеше да мине незабелязано там, където униформен наем… където униформен възрастен не би могъл. Виж, нямам нищо против да ти бъда технически консултант в тази… тази мисия по училищно внедряване, но не мога да работя без разузнавателни данни. А най-добрият агент, който може да ги събере, в нашия случай вече е на оперативния терен. Готов ли си?

Ники вдигна рамене. Но каменно-киселата му физиономия се беше претопила в замислено изражение.

— На десет… момиче?…

„Право в десятката, определено право в десятката.“

— Вписах я във финансовия бордови дневник като местен информатор. Беше й платено, разбира се. Същата надница като за възрастен. Малък, но ценен принос за успешното приключване на акцията. — Майлс впери за миг невиждащ поглед в стената, придавайки си онзи добродушно замислен вид, който обикновено предхождаше дългите и отегчителни истории на възрастните. Когато прецени, че стръвта е захапана, се престори, че идва на себе си и се усмихна лекичко на Ники, — Е, стига за това. Дългът ме зове. За разлика от теб, аз още не съм закусил. Ако решиш да излезеш, ще бъда тук още десетина минути.