Лоис Бюджолд - Комар

После отключи вратата и излезе. Не вярваше Ники да се е вързал и на една трета от думите му, макар че — за разнообразие и за разлика от някои предишни негови преговори — този път всяка една отговаряше на истината. Но поне бе успял да му предложи път за отстъпление от една невъзможна ситуация.

Екатерин стоеше в коридора. Той сложи пръст на устните си и изчака няколко секунди. Вратата остана затворена, но ключалката не се превъртя. Майлс направи знак на Екатерин да го последва и тръгна на пръсти към дневната.

— Уф. Това май беше най-трудната публика, пред която съм играл.

— Какво стана? — тревожно настоя Екатерин. — Ще излезе ли?

— Не съм сигурен още. Дадох му няколко нови насоки за размисъл. Накрая не изглеждаше толкова уплашен. Пък и скоро ще му стане доста скучно там. Нека му дадем малко време и ще видим.

Майлс тъкмо привършваше с овесените ядки и кафето, когато Ники подаде предпазливо глава през вратата на кухнята. Помота се на прага, подритвайки с пети касата. Екатерин, която седеше срещу Майлс на масата, сложи ръка на устните си и зачака.

— Къде са ми обувките? — попита Ники накрая.

— Под масата — каза Екатерин, налагайки си, с очевидно усилие, съвършено неутрален тон. Ники изпълзя под масата да ги вземе, седна на пода до вратата и започна да ги обува.

Когато отново се изправи, Екатерин го попита предпазливо:

— Искаш ли някой да дойде с теб?

— Не. — Погледът му се пресече с този на Майлс само за част от секундата, после Ники се помъкна към дневната да си вземе чантата. Миг по-късно входната врата се захлопна след него.

Екатерин, която се бе стегнала, се отпусна и възкликна:

— Боже! Обаче… Дали да не се обадя в училището, за да съм сигурна, че е пристигнал?

Майлс обмисли думите й.

— Да. Но по-добре Ники да не разбере, че сте проверявали.

— Правилно. — Тя разклати малкото кафе, останало на дъното на чашата й, и добави колебливо: — Как го направихте?

— Кое?

— Как го измъкнахте оттам? Ако беше Тиен… Понякога Тиен толкова се ядосваше на Ники, и не без основание, между другото. Щеше да го заплаши, че ще разбие вратата и ще го завлече до училището насила. А аз щях да търча около тях и да се опитвам да успокоя ту единия, ту другия, и да умирам от страх. Макар всъщност никога да не се е стигало чак дотам. Не знам дали е било заради мен, или… по-късно Тиен винаги се чувстваше засрамен, не че би се извинил, но винаги купуваше… е, сега това няма значение.

Майлс чертаеше решетка връз решетка с лъжицата си по дъното на чинията, надявайки се, че копнежът му да получи одобрението й не е прекалено очевиден.

— Решенията с груба сила никога не са ми се удавали. Аз само… си поиграх с ума му, освободих напрежението. Опитвам се никога да не отнемам достойнството на опонента си, когато водя преговори.

— Дори ако опонентът е дете? — Устните й потрепнаха, а веждите й литнаха нагоре в изражение, което Майлс не беше сигурен как да разбира. — Рядко срещан подход.

— Е, може пък тактиката ми да го е сварила неподготвен. Признавам, че за момент наистина се изкуших да повикам на помощ чирачетата от ИмпСи, но подобна заповед щеше да изглежда много глупаво. Достойнството на Ники не беше единственото, изложено на опасност.

— Ами… благодаря ви, че бяхте толкова търпелив. Човек обикновено не очаква заетите и влиятелни мъже да имат време за деца.

Гласът й беше топъл. Наистина беше доволна. „Благодаря ти, Господи!“ Той избъбри облекчено:

— Е, аз имам. За мен е нормално, тоест. Баща ми винаги имаше, нали разбирате — имаше време за мен. По-късно, когато разбрах, че не всички бащи го правят, просто приех, че това е типично само за най-заетите и най-влиятелните мъже.

— Хм. — Тя сведе поглед към ръцете си, отпуснати от двете страни на чашата, и се усмихна някак странно.

Професор Вортис влезе с гръм и трясък — беше с удобния си измачкан костюм, който не изглеждаше много по-представителен от пижамата му. Дрехата беше шита по поръчка, както подхождаше на статута му на Императорски глас, но, след кратко разсъждение реши Майлс, Вортис сигурно бе довел шивача си до истерия преди да го убеди да му ушие костюм точно според неговите изисквания — „с много място в джобовете“, както веднъж бе обяснил на Майлс, докато професорката отчаяно се взираше в тавана. Вортис тъпчеше тези просторни отделения с инфодискове.

— Готов ли си, Майлс? От ИмпСи току-що се обадиха да кажат, че изпращат въздушна кола с шофьор. Ще ни чакат при Западните шлюзове.