Лоис Бюджолд - Комар

— О! — Екатерин само дето не подскочи от радост, която моментално бе засенчена от пристъп на притеснение. — О, не, вуйчо, да не искаш да кажеш, че си накарал бедната жена да изтърпи петте скока от Бараяр дотук заради мен? Винаги я хваща скокова болест!

— Всъщност идеята беше на лорд Воркосиган — каза вуйчо й.

При тези думи Воркосиган изобрази една слънчево притеснена усмивка и вдигна предпазливо рамене.

— Макар че самият аз имах твърдото намерение да я извикам тук, заради самия себе си — продължи вуйчо Вортис, — щом семестърът свърши. Това просто ускори нещата. Тя наистина обича Комар — и като си почине един ден, ще се възстанови от скоковата болест. Мислех, че ще се зарадваш.

— Не трябваше… но, о, наистина се радвам, много!

При тези думи усмивката на Воркисган стана самодоволна, което й се стори невероятно забавно. Не беше сигурна дали тя е започнала да разчита по-добре тънкостите на изражението му, или той вече не ги крие толкова грижливо.

— Ако ти дам билет, би ли отишла да я посрещнеш на скоковата станция? — добави вуйчо Вортис. — Боя се, че няма да ми остане време, а тя не обича да пътува сама. Така ще я видиш един ден по-рано и ще можете да се наприказвате на воля по пътя насам.

— Разбира се! — Екатерин едва не потръпна, когато осъзна колко силно копнее да се види с вуйна си. Толкова дълго бе живяла в орбитата на Тиен, че бе приела изолацията си за нещо нормално. Професорката бе една от малкото й родственици, с които й бе хубаво. Приятелка — не, съюзница! Комарките, които Екатерин познаваше, бяха приятни жени, но имаше толкова неща, които не разбираха… Вуйна Вортис може и да си падаше по язвителните коментари, но разбираше всичко.

— Да, да, Ники, след малко… — каза вуйчо Вортис. — Майлс. Когато си готов, ще те чакам в моята стая да прегледаме днешното развитие.

— Има ли такова? Интересно ли е?

Вортис направи неопределен жест и каза:

— За мен ще е интересно ти какъв модел ще съзреш в постъпилата информация, ако въобще има такъв.

— На твое разположение съм. Чукни ми на вратата, когато си готов. — Воркосиган се усмихна на Ники, махна на професора в бледо подобие на военен поздрав и се оттегли.

Ники, който нетърпеливо чакаше да му дойде редът, повлече дядо си към кухнята, както му беше обещано. Екатерин, благодарна на Бога, че от днешните събития совалката на ИмпСи му бе направила многократно по-голямо впечатление от медицинския преглед, ги последва доволно.

Рано на следващата сутрин Майлс, с риза и панталон, но с боси крака, излезе в коридора, стиснал несесера си с тоалетни принадлежности. Трябваше да напомни на Тумонен да му върне пристъпния стимулатор. Техниците от ИмпСи едва ли бяха открили някакво експлозивно устройство в него, иначе досега щяха да го уведомят. Мъглявите му размишления бяха прекъснати грубо, когато завари Екатерин, още по халат и с необичайно, но очарователно разрошена коса, да стои пред вратата на банята.

— Ники! — изсъска тя. — Отвори веднага вратата! Не можеш да се криеш там цял ден.

Младото му гласче отвърна упорито отвътре:

— Мога.

Тя потропа отново — настоятелно, но тихо — забеляза Майлс, подскочи стреснато и прибра деколтето на халата си.

— О, лорд Воркосиган.

— Добро утро, мадам Ворсоасон — любезно каза той. — Някакъв проблем ли има?

Тя кимна измъчено и зашепна:

— Правилно си мислех, че вчерашният ден мина прекалено лесно. Ники каза, че бил болен и не трябвало да ходи на училище — заради дистрофията. Обясних му, че болестта не е такава, но той се заинати и започна да ме моли да си остане вкъщи. Не, не е само инат. Мисля, че е уплашен. Не е обикновено симулантство. — Тя кимна към заключената врата. — Опитах се да бъда по-твърда, но това явно не беше правилната тактика. Сега се е паникьосал и…

Майлс се наведе да огледа ключалката. Беше от обикновения механичен вид. Жалко, че не беше дланова — знаеше някой и друг номер с длановите ключалки. А освен това не беше с болтове, а с нитове. Щеше да е необходим лост. Или хитрост…

— Ники — извика с надежда Екатерин. — Лорд Воркосиган е тук. Трябва да се измие и да се облече, за да отиде на работа.

Мълчание.

— Не знам какво да правя — прошепна Екатерин. — След няколко седмици си заминаваме. Някой и друг пропуснат урок не е от значение, но… не е там работата.

— Когато бях на неговите години, учех в частно ворско училище, подобно на неговото сега — на свой ред прошепна Майлс. — Знам от какво го е страх. Но мисля, че инстинктите ви са верни. — Той се намръщи замислено, после остави несесера си на пода, изрови тубичката си с депилатоарен крем, размаза го обилно по наболата си през нощта брада и подвикна: