Лоис Бюджолд - Комар

— Да, нещо такова. — Той й се усмихна и около сивите му очи се врязаха бръчици. Дали благодарение на късмета си, или на добрите бараярски хирурзи, но лицето му не бе загрозено от белези. — Върши работа — като тактика, ако не като стратегия.

Верен на думата си, лорд Воркосиган се появи в кухнята, докато Ники привършваше със закуската си. Помота се насам-натам, разбърквайки кафето си, и накрая се облегна на плота на мивката. Екатерин си пое дълбоко дъх и седна до Ники. Собствената й полупразна чаша с изстинало кафе изпълняваше функцията на помощно средство, което да държи ръцете й заети. Ники я погледна разтревожено.

— Утре няма да ходиш на училище — започна тя, надявайки се да е налучкала верния тон.

— Утре ли ще е погребението на татко? Аз ли трябва да изгоря приношението?

— Не още. Баба ти пожела да върнем тялото му на Бараяр, за да го погребат до чичо ти, който почина, когато ти беше малък. — Отговорът на свекърва й бе пристигнал тази сутрин по комтаблото, излъчен и препредаден скоково и писмено, също като съобщението на Екатерин, а навярно и по същите причини — писмената реч позволяваше много неща да останат неказани. — Тогава ще извършим церемониите и ще изгорим заупокойните приношения, та всички да могат да присъстват.

— Ще го вземем ли с нас на скоковия кораб? — смутено попита Ники.

От другия край на кухнята, лорд Воркосиган каза:

— Всъщност ИмпГрас — Имперската гражданска служба — ще се погрижи за всички тези неща, с ваше разрешение, мадам Ворсоасон. Той вероятно ще си бъде вкъщи преди вас, Ники.

— О — каза детето.

— О — каза и Екатерин. — Аз… чудех се за това. Благодаря ви.

Той се поклони.

— Позволете ми да предам на службата адреса и инструкциите на свекърва ви. В момента си имате достатъчно други грижи.

Тя кимна и отново се обърна към сина си.

— Както и да е, Ники… двамата с теб утре ще ходим в Равноденствие, в една клиника. Досега не сме ти казвали, но имаш едно заболяване, наречено дистрофия на Ворзон.

Ники изкриви колебливо лице.

— Какво е това?

— Това е заболяване, при което с възрастта тялото ти престава да произвежда определени протеини в съвсем правилната им форма и те не могат да си свършат работата. В наши дни лекарите могат да ти дадат ретрогени, които произвеждат правилно протеините и се справят с недостига. Още си твърде малък, за да имаш симптоми, а след като ти назначат лечение, те въобще няма да се появят. — При възрастта на Ники и на този първи етап едва ли беше необходимо да се споменава за усложненията, които щяха да възникнат, когато сам поискаше да има деца. Някак отстрани Екатерин отбеляза наум, че е успяла да изнесе дълго обмисляното си слово, без нито веднъж да използва думата „мутация“. — Събрала съм много статии за дистрофията на Ворзон, които можеш да прочетеш, когато поискаш. Повечето от тях са твърде технически, но има една-две, които би могъл да разбереш с малко помощ. — Готово. Стига да не задействаше алармената му система, която надаваше вой при всяко споменаване на домашна работа, това би трябвало да му отвори един разумно неутрален път към информацията, която имаше право да получи, при това със скорост, каквато сам си избереше.

Ники изглеждаше разтревожен.

— Ще боли ли?

— Е, със сигурност ще трябва да ти вземат кръв, както и тъканни проби.

Воркосиган вметна:

— На самия мен са го правили стотици пъти и по най-различни медицински причини. Когато ти вземат кръв, боли само за секунда, след това болката изчезва. Взимането на тъканна проба не боли, защото използват медицински микрозашеметител, но когато действието му премине, за известно време ще усещаш болка. От теб ще им трябва една съвсем малка проба, така че болката няма да е силна.

Ники, изглежда, смилаше информацията.

— Ти имаш ли това ворзонско нещо, лорд Воркосиган?

— Не. Майка ми е била отровена с един химикал, наречен солтоксин, още преди да се родя. Той е увредил костите ми, затова съм и толкова нисък. — Приближи се бавно до масата и седна при тях.

Екатерин очакваше следващият въпрос на Ники да бъде нещо от сорта на „И аз ли ще съм нисък?“, но вместо това кафявите му очи се разшириха от искрена тревога.

— Тя умря ли?

— Не. За щастие. На всички ни. Сега си е съвсем добре.

Момчето поглъщаше думите му.

— Било ли я е страх?

Екатерин си даде сметка, че Ники още не е свързал майката на лорд Воркосиган с хората, за които бе учил в часовете си по история. Лорд Воркосиган вдигна вежди. Изглеждаше донякъде смутен.