Лоис Бюджолд - Комар

По някое време лорд Воркосиган се появи отново, отхвърли предложението й за още кафе и седна на масата.

— От ИмпСи изпратиха доклада от аутопсията на Тиен. Искате ли да знаете подробностите?

Споменът за вкочаненото тяло на Тиен, увиснало в мразовития въздух, проблесна в главата й.

— Открили ли са нещо особено?

— По отношение на причината за смъртта — не. Разбира се, открили са дистрофията му.

— Да. Горкият Тиен. Всичките тези години живя в страх от болестта си, а накрая да умре от нещо толкова различно. — Поклати глава. — Толкова усилия, и така погрешно насочени. Колко е напреднала, могли ли са да определят?

— Пораженията върху нервите са били видими, според съдебния медтехник. Макар че как могат да различат едно микроскопично петънце от друго, не знам… Външните симптоми, ако правилно съм разбрал медицинския жаргон, много скоро вече е нямало да могат да се прикриват.

— Да. Досещах се за това. По-скоро се чудех за вътрешното развитие. Кога е започнало. И до каква степен лошите преценки и цялостното поведение на Тиен са били резултат от болестта. — Трябвало ли бе да издържи по-дълго, въпреки всичко? Би ли могла? И каква ли друга отчаяна развръзка би сложила край на поредния й опит?

— Увредите се развиват бавно и за дълъг период. При различните хора болестта засяга различни части на мозъка. При него са били засегнати главно моторните функции и периферната нервна система. Макар че е възможно по-късно да припишем някои от действията му на болестта, ако възникне необходимост да запазим донякъде репутацията му.

— Колко… типично политически. Да се запази репутацията му — заради кого? Аз поне не държа на това.

Той се усмихна малко горчиво.

— Не съм си го и помислял. Но имам неприятното усещане, че рано или късно този случай ще излезе от рамките на чистичките инженерни проблеми и ще се превърне в сложен политически въпрос. Никога не отхвърлям с лека ръка възможните резервни изходи. — Сведе поглед към ръцете си, които лежаха с хлабаво преплетени пръсти на масата. Сивите му ръкави не скриваха напълно превръзките около китките му. — Ники как прие новината снощи?

— Не беше лесно. Още преди да му кажа, започна да ме увещава да му позволя да остане още една нощ. Беше превъзбуден, цупеше се, знаете ги какви са децата. Толкова много ми се искаше да можех да го оставя и да не се налага да му казвам. Не можах да го подготвя така, както ми се искаше. Накрая трябваше да го накарам да седне и да му го съобщя направо. „Ники, трябва веднага да си дойдеш вкъщи. Снощи татко ти загина при злополуки с дихателната си маска.“ Това просто… сякаш го изпразни от съдържание. Почти ми се прииска отново да захленчи. — Екатерин погледна встрани. Питаше се какви ли неясни форми ще приеме реакцията на Ники по-късно и дали тя ще е в състояние да ги разпознае. Или да се справи с тях по най-добрия начин. Или не… — Не знам как ще тръгнат нещата в по-далечна перспектива. Когато загубих майка си… бях по-голяма, освен това знаехме, че краят наближава, и въпреки всичко беше истински шок, в онзи ден, в онзи час. Бях живяла с мисълта, че още има време.

— Моите родители още са живи — каза Воркосиган. — С бабите и дядовците е по-друго, струва ми се. Те са стари — така им е писано, някак си. Когато дядо почина, бях потресен, но светът ми не се срина. За разлика от този на баща ми, струва ми се.

— Да. — Тя вдигна очи и го погледна с благодарност. — Точно в това е разликата. Като земетресение е. Нещо, което не би трябвало да се движи, изведнъж се срутва върху главата ти. Мисля, че тази сутрин за Ники светът ще бъде много по-страшно място.

— А за болестта казахте ли му?

— Реших да го оставя да поспи. Ще му кажа след като закуси. Не съм толкова глупава, че да стресна дете, докато нивото на кръвната му захар е ниско.

— Странно, аз разсъждавам по същия начин относно войниците. Мога ли… да помогна с нещо? Или предпочитате да му кажете насаме?

— Не знам. Днес и без това не е на училище. Нямаше ли да ходите с вуйчо до експерименталната станция тази сутрин?

— Отиваме директно там. Но това може да почака още един час.

— Мисля… бих предпочела да сте тук. Няма да е хубаво Ники да остане с впечатлението, че болестта му е някаква строго охранявана тайна, която е толкова ужасна, че за нея дори не може да се говори. Тиен направи тази грешка.

— Да — окуражи я той. — Тя е просто нещо, за което човек взема мерки.

Екатерин вдигна вежди.

— Нещо като „всяко нещо по реда си“?