Лоис Бюджолд - Комар

Изтри влажната пръст от ръцете си и внезапно осъзна, че докосва Бараяр. Тази пръст бе дошла от Южния континент, навярно изкопана от задния двор на някоя кисела възрастна ворска дама. Довлече стола, който стоеше пред комтаблото, качи се залитайки върху него и свали от горния рафт една празна тавичка. После грижливо събра колкото можа повече от почвата и я сложи в тавата.

Отстъпи крачка назад с ръце на кръста и огледа преценяващо резултата от усилията си. Тъжна гледка.

— Тор, мой бараярски приятелю, обречен си да бъдеш тор. Изглежда, единственото, което мога да сторя за теб, е едно прилично погребение. Макар че в твоя случай това може да се окаже отговор на молитвите ти…

Леко шумолене и звукът от рязко поет дъх го накараха внезапно да осъзнае, че не е сам. Обърна се рязко. Екатерин стоеше на прага. Цветът се бе върнал върху лицето й — вече не така бледо, както непосредствено след разпита — кожата й не беше толкова подпухнала и набраздена, но умората още не беше изчезнала. Веждите й се бяха смръщили в недоумение.

— Какво правите, лорд Воркосиган?

— Ами… посещавам болен приятел. — Усети как се изчервява и посочи резултата от усилията си, положен върху работната й маса. — Медтехничката позволи ли ви да станете?

— Да, току-що си тръгна. Беше много мила.

Майлс се изкашля.

— Чудех се дали има начин да сглобим бонзая ви. Реших, че ще е срамота да не се опитам — седемдесетгодишен и така нататък. — Отстъпи почтително, когато тя се приближи до масата и претегли едно чирепче в ръка. — Знам, че не можете да го зашиете, както се шие човек, но все трябва да може да се направи нещо. Не разбирам много от градинарство. Родителите ми ми позволиха да опитам веднъж, когато бях много малък, в задния двор на къщата ни. Бях решил да отгледам цветя за бетанската си майка. Доколкото си спомням, накрая Ботари трябваше да хване лопатата. По два пъти на ден изравях семената, за да видя дали вече не са поникнали. Не знам защо, но цветята ми така и не цъфнаха. Накрая се отказахме и превърнахме градината във форт.

Тя се усмихна — истинска усмивка, а не хиленето на фаст-пентата. „Изглежда, все пак не успяхме да я пречупим.“

— Не, не може да се сглоби — каза тя. — Единственият начин е да се започне отначало. Мога да взема най-силните коренчета, няколко, за по-сигурно — дългите й пръсти разровиха купчинката му, — и да ги сложа да киснат в хормонален разтвор. А после, когато поникне стъбълце, да го пресадя в нова саксия.

— Запазих пръстта — обнадеждено посочи Майлс.

„Идиот. Имаш ли представа какви идиотизми дрънкаш?“ Но тя каза само:

— Благодаря. — Следвайки собствените си указания, Екатерин огледа лавиците си, откри една плитка съдинка и я напълни с вода от чешмата до работната маса. От друг шкаф извади кутийка с бял прашец, сложи щипка от него във водата и я разбърка с пръсти. Взе нож от чекмеджето с инструменти, подряза най-обещаващите коренчета и ги сложи в разтвора. — Готово. Може пък и да се получи нещо. — Протегна се и внимателно постави съдинката на същия рафт, който Майлс бе достигнал с помощта на стола, после изсипа пръстта от тавата в найлонова торбичка, запечата я и я сложи до съдинката. След това зави загнилите останки в найлона, за да бъдат изхвърлени на боклука. — Не се сетих за бедното дръвче снощи. Мислех, че ще трябва да тръгна само с толкова багаж, колкото мога да нося.

— Не исках да ви затруднявам. Има ли как да го пренесете със скоковия кораб?

— Ще го сложа в запечатан контейнер. Когато пристигнем, би трябвало да е готов за пресаждане. — Екатерин изми и подсуши ръцете си. Майлс последва примера й.

Проклет да е Тумонен, че натрапи в съзнанието на Майлс една страст, която подсъзнанието му съвсем правилно бе преценило като твърде незряла и с нищожни шансове да цъфне и върже в този неподходящ за развитието й сезон. „Времето е излязло от релси“, беше казала тя. А сега му се налагаше да се справи с него. Сега му се налагаше да чака. Колко дълго? „Какво ще кажеш до след погребението на Тиен, като за начало?“ Намеренията му бяха достатъчно почтени, поне някои от тях, но времето му играеше наистина гадни номера. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се залюля на пети. Екатерин скръсти ръце, облегна се на работната маса и се втренчи в пода.

— Искам да ви се извиня, лорд Воркосиган, ако съм казала нещо неуместно под въздействието на фаст-пентата.

Майлс сви рамене.

— Аз се самопоканих. Но реших, че може би ще имате нужда от наблюдател. В края на краищата вие направихте същото за мен.