Лоис Бюджолд - Комар

По-вампирска гледка трудно можеше да си представи. Сякаш някой изсмукваше живота от вените й. Раменете й се свиха, цялото й тяло се прегърби под натиска на познатото напрежение и тя зарови лице в шепи. Когато отново го вдигна, то бе пламнало, мокро и напрегнато, но не от сълзи, а от изтощение. И отново се беше затворило. Бе очаквал, че ще заплаче. От фаст-пентата не боляло, а? Не би могъл да го докаже.

„О, милейди. Ще мога ли някога да ви върна щастието без помощта на наркотици?“ И което бе по-важно в момента — щеше ли тя да му прости, задето бе станал свидетел на изпитанието й?

— Какво приятно изживяване — каза мадам Ворсоасон. Гласът й беше дрезгав.

— Разпитът мина добре — увери Майлс присъстващите, без да е ясно към кого по-точно се обръща. — Виждал съм… много по-тежки случаи.

Тумонен го изгледа хладно и се обърна към Екатерин.

— Благодаря ви за съдействието, мадам Ворсоасон. Това ще е от голяма помощ за разследването.

— Кажете на разследването пак да заповяда.

Майлс не беше съвсем сигурен как да разбира последното. Вместо това каза на Тумонен:

— Повече няма да ви е необходима, нали?

Тумонен се поколеба — явно се опитваше да прецени дали това е въпрос, или заповед.

— Надявам се, милорд.

Екатерин погледна към Майлс.

— Съжалявам за куфарите, лорд Воркосиган. Въобще не помислих как може да изглежда отстрани.

— Не е имало причина да се замисляте. — Надяваше се, че гласът му не звучи толкова кухо, колкото се чувстваше самият той.

Тумонен каза на Екатерин:

— Предлагам сега да си починете малко, мадам Ворсоасон. Медтехничката ще остане с вас още половин час, за да сме сигурни, че сте се възстановили напълно и че няма да се появят нежелани реакции.

— Да, аз… би било добре. — Тя стана, но краката й се подгънаха. Медтехничката я прихвана за ръка и я поведе към спалнята й.

Тумонен изключи видеорекордера и каза прегракнало:

— Моля да ме извините за последните въпроси, милорд ревизор. Не исках да обидя нито вас, нито мадам Ворсоасон.

— Не се притеснявай за това. Сега какво следва, от гледна точка на ИмпСи?

Тумонен сбърчи уморено чело.

— И аз не знам вече. Държах лично да проведа този разпит. Полковник Гибс владее положението в офисите на проекта за тераформиране, а майор Д’Емори още не се е обадил да се оплаче от работата в експерименталната станция. Следващото, от което имаме нужда, е по възможност оперативните ни агенти да открият Суда и приятелчетата му.

— Не мога да бъда и на трите места едновременно — с неохота заключи Майлс. — Освен ако не се стигне до арест… професорът е тръгнал за насам и е имал предимството да се наспи добре. За разлика от теб, струва ми се. Бойните инстинкти ми подсказват, че сега е моментът да се почива. Необходимо ли е да ти го заповядам, или ще се разберем като нормални хора?

— Не — искрено го увери Тумонен. — И двамата имаме комуникатори… Оперативните агенти имат номерата ни и им е наредено да докладват, ако изскочи нещо ново. Ще се радвам да хапна у дома, та ако ще да са и остатъци от снощната вечеря. И един душ ще ми дойде добре. — Той потърка наболата си брада.

Прибра рекордера в кутията му, каза довиждане на Майлс и отиде да поговори с охранителите — да ги уведоми за промяната в статута на мадам Ворсоасон от свидетел/заподозрян в свободна жена, или поне Майлс така се надяваше.

Майлс огледа преценяващо дивана, отхвърли го като възможност и отиде в работната стая на Екатерин… на мадам Вросоасон… на Екатерин, по дяволите, в мислите му, ако не и в устата му. Автоматично регулираното осветление все още поддържаше в добра форма разнообразието от растения по лавиците. Гравитолеглото го нямаше. О, да, нали се беше обадила да го приберат. Подът обаче му се струваше забележително привлекателен.

Нещо алено в кошчето за боклук привлече погледа му. Разследването разкри останките от бонзая, увити в найлон, заедно с парчета от саксията му и влажна рохкава пръст. Майлс го извади, направи място върху работната маса на Екатерин и разви найлона… всъщност специален градинарски защитен плик, предположи той.

Отломките му напомниха за слънчевото огледало и товарния кораб, както и за две от по-тежките аутопсии, чиито записи беше изгледал напоследък. Зае се бавно и методично да ги разпределя. Счупените вейки на един куп, коренчетата на друг, парчетата от строшената саксия на трети. Полетът от петия етаж бе имал върху задържащата влагата централна структура на бонзая почти същия ефект, какъвто би имал и парен чук върху диня. Или иглена граната, избухнала в нечии гърди. Махна острите чирепи и се опита да възстанови растението в първоначалния му вид, сякаш нареждаше пъзел. Имаше ли ботанически еквивалент на хирургическо лепило, което да задържи парчетата едно за друго, докато зараснат? Или беше твърде късно? Кафеникавият оттенък на светлата сърцевина подсказваше, че гниенето вече е започнало.