Лоис Бюджолд - Омайване

— Езерняшките станове са много по-малки, за да могат да се разглобяват и да се пренасят лесно, когато местим лагера. Не бихме могли да носим голяма дървена рамка като тази. Това е фермерски инструмент. Също като къщите и плевните. Мишени… — Той отново наведе поглед към ризата. — В това има добра същност. Преди е било част от растения и животни. Сега е напълно трансформирано. В едно цяло. Наистина добро майсторство. — Вдигна очи към Нати и я погледна любопитно. — Освен това вътре е втъкана благословия.

Фаун можеше да се закълне, че леля й се усмихна — съвсем лекичко.

— Опитах — отвърна скромно Нати. — Все пак ще е сватбена риза.

Даг стана и кимна на Фаун да прибере дрехата. Тя я сгъна внимателно и я върна в сандъка. Между Даг и Нати бе увиснало напрежение и тя не смееше да се намеси, за да не развали нещо.

— Склонен съм да пробвам с обвързващите гривни, ако и ти си съгласна, лельо Нати — каза Даг. — Това със сигурност ще промени спора вкъщи. Ако не проработи, няма да сме в по-лошо положение от сега, а ако стане… ще сме много напред.

— Спрямо какво? — попита Нати.

— Ще разберем, като пристигнем — изсумтя той.

— Честен си. Е, добре, патрулен. Споразумяхме се.

— Искаш да кажеш, че ще говориш с мама и татко за нас? — Фаун искаше да скочи и да запищи. Вместо това се метна на леглото на Нати и я засипа с прегръдки и целувки.

— Стига, стига, скъпа. Ще ме удушиш. — Нати се изправи и се обърна към Даг.

— Даг, има още нещо. Ако искаш да ме изслушаш.

Той повдигна вежди — досега не го бе наричала по име.

— Аз съм добър слушател.

— Да, забелязах. — Нати замълча за момент. После се размърда, сякаш й беше неудобно или се срамуваше. — Преди да си замине, онзи Езерняк ми направи един последен подарък. Защото казах, че съжалявам, че никога не съм виждала лицето му. Всъщност подаръкът беше от жена му. Тя явно разбираше от Езерняшко лечителство.

— Слели сте същностите си — уточни Даг. — Това е малко интимно. Даже доста.

Нати понижи глас, сякаш разкриваше най-тъмните си тайни.

— Тя сякаш ми зае очите си. Той не беше много по-различен, отколкото си го представях. Макар че не очаквах червената коса и силен тен у човек, който спи през деня и се движи нощем. Бях смаяна… — Тя направи дълга пауза. — Знаеш ли, никога не съм виждала лицето на Фаун. — Спокойният й тон не можеше да заблуди никого.

Даг се облегна назад и примигна.

— Може би си твърде уморен — продължи Нати в последвалата тишина. — Може и да е твърде трудно. Твърде много.

Даг преглътна и прочисти гърлото си.

— Признавам, че тази вечер съм доста уморен. Но бих искал да опитам. Не съм сигурен, че ще стане, и не желая да те разочаровам.

— Ако не стане, няма да сме в по-лошо положение от сега. Сам го каза.

— Така е. — Той се усмихна на Фаун. — Искрице, може ли да си сменим местата?

Тя се премести от леглото на Нати, а той зае мястото й. Размърда рамене и извади ръката си от превръзката.

— Внимавай — предупреди го Фаун.

— Мисля, че няма проблем, ако я повдигам от рамото и не се опитвам да мърдам с пръсти. Нати, ще трябва да докосна слепоочията ти. От дясната страна мога да използвам пръстите си, но отляво ще трябва да го направя със задната част на куката. Няма да се притесняваш, нали?

— Както кажеш, патрулен. — Нати се поизправи и застана неподвижно. След това нервно облиза устни. Перлените й очи се взираха в пространството. Даг мина зад нея и вдигна ръце към главата й. Освен малко странното му изражение нямаше какво да се види.

Фаун улови момента само защото Нати се сепна, примигна и извъртя глава към Даг.

— О! Не гледай тази старица. Нямам желание да виждам нея. Погледни натам.

Даг послушна завъртя глава и се усмихна на Фаун. Тя му отвърна, задъхана от напрежение.

— Леле! — въздъхна Нати. — Патрулен. Едва ли в целия свят има нещо по-красиво.

— И аз така мисля — отвърна Даг. — Освен лицето виждаш и нейната същност. Точно както я виждам аз.

— Така ли? — прошепна Нати. — Това обяснява много неща. — Тя се взираше във Фаун, сякаш се опитваше да запомни всяка нейна чертица. Очите й бяха пълни със сълзи, блещукаха на светлината на свещите.

— Нати — обади се Даг, сякаш се извиняваше. — Не мога да го задържа много дълго. Съжалявам.

— Всичко е наред. Това е достатъчно. Е, не е, но знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам. — Даг въздъхна и я пусна. Вмъкна шинираната си ръка в превръзката и се наведе към пода.

— Пак ли ти е лошо? — Фаун се зачуди дали не трябва да донесе ведро.