Лоис Бюджолд - Омайване

Той поклати глава и преглътна.

— Дай ми малко… — След няколко секунди се стегна и си пое дъх. — Мислех, че ще повърна, но сега съм по-добре.

— Това обичайно ли е? След подобни неща?

— Не… не знам. Не съм майстор. Открих го още когато бях на шестнадесет. Нямах необходимата концентрация. Исках да пътувам. Не съм майстор, но това…

— Това? — повтори тя, когато той направи пауза.

— Това беше създаване. Отсъстващи богове! — Той обърса чело в левия си ръкав.

Фаун го прегърна, за да го стопли. Не знаеше доколко има смисъл, но Даг се усмихна на опита й.

— Трябва да отидем до огнището в кухнята. Ще ти направя нещо топло за пиене.

— Стига да успея да стана. Дай обаче да заобиколим къщата.

Така нямаше да минават покрай семейството й. Тя кимна разбиращо.

— Работата със същността — започна той, но спря. — Езерняшката работа със същността, би могла да я наречеш магия, означава да вземеш нещо и да го допълниш, като засилиш същността му. В нашия лагер има една жена, която работи с кожа и я прави да отблъсква дъжда. Сестра й пък обработва кожата така, че да отблъсква стрели. Прави по две куртки на месец. Едно време имах такава.

— Работеше ли?

— Така и не успях да я изпробвам. Но видях една друга да отблъсква копието на един глинен. Желязното острие остави само драскотина. На куртката, не на патрулния — допълни той.

— А защо каза „имах“? Какво стана с нея?

— Дадох я на най-големия си племенник, когато започна да патрулира. Той пък я предаде на сестра си. Доколкото знам, за последно я взе най-малкият син на брат ми, когато замина за друга провинция. Не съм сигурен, че тези куртки са толкова полезни, защото те правят безгрижен и не защитават лицето и крайниците. Но знаеш как е… всички се притесняват за младите. — Треперенето му намаляваше, но изражението му бе все така отнесено. — Тази купа… Избутах същността й максимално чисто и стъклото я последва. Беше толкова ясно… Само че, само че… — Той се наведе към нея и зашепна притеснено: — Работех със същността на лявата си ръка, само че нея я няма и не би трябвало да има същност, нали? Никога не съм чувал подобно нещо. Но пък най-добрите майстори обсъждат тайните си само помежду си. Така че не знам. Наистина.

Вратата се отвори и Уит надникна в сенките на верандата.

— Ъъъ… Фаун?

— Какво, Уит? — попита тя нетърпеливо.

— Леля Нати. Леля Нати каза, че й е омръзнало и иска да се види с теб и патрулния в стаята й, за да разрешите всичко, веднъж и завинаги. Веднага щом той е в състояние. Сър.

Даг се усмихна и вдигна глава.

— Благодаря, Уит. Кажи на леля Нати, че ще дойдем след малко.

Уит преглътна и се прибра.

Двамата станаха и тръгнаха да заобиколят къщата. Даг се подпираше на рамената на Фаун. На два пъти се препъна. Тя го остави до огнището, направи му чай и го накара да изпие една голяма чаша. Той вече бе спрял да трепери и кожата му се бе затоплила. Родителите й и Флеч надничаха от гостната, но не говореха и не се намесиха по никакъв начин.

Леля Нати се появи на вратата на стаята за тъкане.

— Е, патрулен. Май ти беше доста зле.

— Да, госпожо — отвърна Даг сухо.

— Фаун, вземи някаква светлина и елате. — Тя изчезна в тъмното. Тътреше крака, защото обичаше да има звуци за компания.

Фаун се обърна към Даг. Отблясъците на огъня бяха оранжеви по кожата и жълтеникави по бялата му риза, а очите му бяха тъмни. Изглеждаше уморен и объркан, но й се усмихна окуражително.

— Готов ли си?

— Не съм сигурен, но пък съм любопитен. Това не е най-доброто качество на патрулния, но какво да се прави.

Тя запали един свещник и поведе. Даг се надигна с пъшкане и тръгна след нея.

— Затвори и двете врати, скъпа — провикна се Нати от спалнята. — Така няма да ни шумят.

„Нито да ни чуват“. Фаун затвори вратата на кухнята с крак и заобиколи багажа на Даг и тъкачния стан. Нати беше седнала на тясното си легло в спалнята. Фаун остави свещника на масичката, запали още няколко свещи и се върна да затвори вратата. Даг седна на другото легло с лице към Нати, а Фаун се настани от лявата му страна.

— Тук сме, лельо Нати — каза Фаун.

— Госпожо — добави Даг.

Нати се подпря на хурката си, перлените й очи сякаш проникваха в тях.

— Е, патрулен. Ще ти разкажа една история. След това ще ти задам един въпрос. После ще решим какво ще правим.

— На ваше разположение съм — отвърна Даг с онази учтивост, която използваше, когато бе леко притеснен.

— Ще видим — изсумтя тя. — Знаеш, че не си първият Езерняк, когото срещам.