Лоис Бюджолд - Омайване

— Усетих го.

— Животът ми беше предимно скучен. Живея в тази къща, откакто Трил се омъжи за Сорел преди тридесет години. Рядко напускам фермата, освен през някой пазарен ден, когато ходим до Уест Блу.

Всъщност Нати го правеше редовно, защото снабдяваше селото с качествени платове и надаваше ухо на селските клюки. Фаун все пак реши да не прекъсва тази… история, или каквото там беше. Спомен може би?

— Лятото, преди да се роди Фаун, беше много тежко. Майка й беше болна, момчетата непослушни, а баща й се скъсваше от работа както обикновено. Аз не можех да спя добре и затова нощем, след като заспяха, ходех в гората. По това време от момчетата не можеше да се очаква никаква помощ.

Фаун си ги представи между три и десетгодишни и потръпна.

— Събирах корени и билки, за лекарства и бои. Пред нощта е по-спокойно и ароматите са по-различими. Тогава специално търсех див джинджифил, за да направя чай за стомаха на Трил. Както и да е, през онази нощ паднах и си изкълчих лошо глезена. Опитах да викам за помощ, но бях твърде далече от фермата, за да ме чуят.

Наистина, гората на север оттук се простираше почти на три мили, чак до следващата ферма. Фаун кимна.

— Мислех, че ще лежа така до сутринта, докато не открият, че ме няма, но чух шум. Боях се да не е някой вълк или мечка, но беше патрулен Езерняк. Отначало си мислех, че по-добре да беше мечка, но той се оказа приятен младеж. Докосна глезена ми с ръце и успокои болката чудодейно. След това ме занесе до къщата. Тогава наистина бях по-кльощава. Не беше толкова висок като теб — тя кимна към Даг, — но беше достатъчно здрав. И имаше красив дълбок глас, почти като твоя. Той ми обясни, че е от някакъв лагер далеч на изток и че това е първият му патрул. Мисля, че беше самотен и тъжеше за дома. Нахраних го тихо в кухнята, а той ми превърза глезена.

— Не знам дали ме възприе като изгубената си леля, или беше по-скоро като момче, намерило птиче с наранено крило, но на следващата вечер чух тропане по прозореца. Беше донесъл лекарства за крака ми и за корема на Трил. Този път обаче не остана. Поне лекарствата свършиха чудесна работа. — Тя въздъхна, потопена в скъпите спомени. — Той замина и не мислех за него, докато след около година не чух отново тропане по прозореца. Седнахме на задната веранда. Беше доволен, като чу, че Трил те е родила нормално, Фаун. Беше ми донесъл няколко малки подаръка, а аз му дадох плат и храна. На следващото лято вече го очаквах.

— На следващата година дойде още веднъж, но не беше сам — продължи тя. — Водеше невестата си, за да ми я покаже. Беше много горд с нея. Показа ми техните Езерняшки брачни гривни, мисля, че ги наричат обвързващи. Аз се интересувах от всякаква работа с нишки, въженца и панделки, както и от тъкане и плетене. Оставиха ме да ги подържа и да ги почувствам. Това не бяха прости плетени гривни. Бяха магически.

— Да — отвърна Даг тихо и Фаун го погледна любопитно. — Всеки от двамата влага по малко от собствената си същност в своята. След това обвързващата церемония слива същностите им и те си разменят гривните.

— Наистина ли? — Фаун опита да си спомни дали е виждала такива гривни на патрулните в Гласфордж. Да, Мари със сигурност имаше, както и няколко от по-възрастните. Тогава си мислеше, че са най-обикновени украшения. — Те правят ли нещо? Можеш ли да пращаш съобщения?

— Не. Но ако единият умре, другият усеща, защото същността изчезва от връвта. Често се махат в опасни ситуации, макар че, ако се повредят, може да се направят нови. Ако единият от семейството е на патрул, другият обикновено си носи гривната. Просто… за да знае. Когато се случи с другия, за онзи, който патрулира, е по-шокиращо, защото как да очакваш, че… Виждал съм подобно нещо два пъти. Не е хубаво. Патрулният се освобождава веднага, стига да е възможно. Много е неприятно да знаеш, че нещо се е случило, но да не знаеш как и да осъзнаваш, че вече си закъснял. Молиш се гривната да е изгоряла при пожар или нещо подобно, но така само подхранваш агонията си. Когато се събудих в лазарета след…

В стаята беше толкова тихо, че Фаун си помисли, че може да чуе пламъчетата на свещите.

— Знаеш ли, или трябва да довършваш такива изречения, или да не ги започваш — каза тя и го погледна.

Той въздъхна и кимна.

— Мисля, че мога да го кажа. В противен случай няма смисъл… Както и да е. Исках да кажа, че когато се събудих след Вълчи хребет с отрязана ръка, бях изгубил и гривната на Каунео, защото я носех на нея. Явно бе останала на хребета. Тогава не бях на себе си и исках да отида, да я намеря. Не искаха да ми кажат, че е мъртва, преди да съм се възстановил, но им се наложи. Не им повярвах. Просто исках да намеря гривната и да им докажа, че грешат. След време се пооправих.