Лоис Бюджолд - Омайване

Баща й се дръпна. Съпругата му гледаше Даг с опулени очи и стискаше стъклената купа. Нати се усмихваше странно.

— Хм… — Сорел Блуфийлд се прокашля. — Трябваше да ни обясниш по-рано, Фаун.

— Как? Никой не ме оставя да кажа нещо, без да ме обвини, че си измислям.

Баща й погледна Даг.

— Той е доста тих.

— Предпочитам да мисля, вместо да говоря, сър — отвърна Даг.

— Така ли?

Явно в тази къща нещата не ставаха лесно, но накрая Даг се озова в стаята за тъкане, обграден с купчина възглавници. Чуваше как двете жени в съседната стая се събличат, чу и скърцането на леглата, когато си легнаха.

Отпусна счупената си ръка, благодарен за възглавниците. С изключение на онази вечер у Хорсфорд никога не беше спал във ферма. Понякога патрулите нощуваха в някоя плевня. Тук определено беше по-добре от ветровит сеновал. Ако не се бе запознал със семейството на Фаун, едва ли щеше да разбере защо се е отказала от такъв комфорт.

Зачуди се дали е по-добре да си обичан, но неоценяван, или ценен, но необичан. Замисли се, че съкровището на фермата не трябва да се краде, а да бъде почтено спечелено. Но трябваше да изчака утрото, за да провери надеждите, които се оформяха в главата му.

Следващата сутрин премина тихо. Даг изглеждаше уморен, движеше се бавно и говореше малко. Фаун реши, че ръката го мъчи повече, отколкото показва. Тя, от своя страна, бе въвлечена в несекващия списък от задачи във фермата. Кравите нямаха почивен ден. Все пак преди обед успя да се поразходи с Даг и да му покаже някои места от нейните истории. Подозренията й за ръката се потвърдиха, когато той отново прибягна до болкоуспокояващия прах, който му бе помогнал при вчерашната езда. После Фаун се зае да вари ябълково сладко в кухнята, след това я накараха да прави пайове за вечеря.

Тъкмо завършваше втория и се канеше да напали фурната, което щеше да направи стаята още по-гореща, когато се появи Даг.

— Жаден ли си?

— Да.

Тя поднесе черпак вода към устните му.

— Навън има един младеж, оставил е коня си в горичката — каза той, след като утоли жаждата си. — Представя си, че се промъква. Същността му е малко неспокойна, но не мисля, че идва да краде.

— Успя ли да го видиш? — попита тя и осъзна, че е абсурдно да му задава такива въпроси.

— За секунда.

— Рус?

— Да.

— Съни Соуман — въздъхна тя. — Обзалагам се, че Кловър се е разбъбрила, че съм се върнала, и той идва да провери.

— А защо не се появи открито?

Тя се изчерви. Е, Даг едва ли щеше да забележи, и без това бе цялата червена от жегата.

— Понякога се промъкваше така, за да си открадне целувка. Страх го беше от братята ми.

— Е, и сега го е страх, явно. — Той се поколеба. — Искаш ли да остана?

— По-добре да говоря с него сама. — Тя се намръщи. — Няма да е искрен, ако има някой друг. Все пак… стой наблизо.

Той кимна. Нямаше нужда да се обясняват повече. Даг завлече един стол в стаята за тъкане и се настани на него.

След няколко минути на верандата се чуха плахи стъпки и спряха до кухненския прозорец. Фаун се показа и погледна надничащия Съни в лицето. Щом я зърна, той се дръпна.

— Сама ли си?

— Засега.

Съни кимна и се вмъкна през задната врата. Тя го гледаше, проверяваше чувствата си. Главата му бе все така покрита с руси къдрици, очите му бяха все така яркосини. Имаше красиво лице и широки рамена, а русите косъмчета по ръцете му сякаш искряха. Физическият му чар беше непокътнат и тя се зачуди защо сега въобще не й пука, след като едно време бе така запленена от него.

„Дъщеря му щеше да е много красива“. Мисълта се заби в нея като нож и тя реши да я остави настрана.

— Къде са всички? — попита Съни и се огледа отново.

— Татко и момчетата жънат овес. Мама ръси пилетата с онзи прах, дето го взе от вуйчо ти, а леля Нати си полегна след обяда, защото я заболя коляното.

— Нати е сляпа, така че не може да ме види. — Той се приближи и се втренчи в нея. По-точно в корема й. Тя устоя на желанието да го отблъсне. — Мислех, че вече ще ти личи, особено каквато си дребна. Кловър със сигурност щеше да каже, ако бе забелязала нещо.

— С нея ли говори?

— Видях я на обед в селото. — Съни се размърда нервно. — Всички говорят за твоето завръщане. Е, пак ли ще ме тормозиш? Няма да има полза, вече съм сгоден за Вайълет.

— Чух — отвърна Фаун. — Всъщност въобще не исках да те виждам. Нямаше да се заседяваме, ако Даг не си бе счупил ръката.

— Да. Кловър каза, че с теб се мъкне някакъв Езерняк. Висок като върлина с една счупена и една дървена ръка. Почти не говорел. Обикаляла си с него четири седмици. — Той облиза устни. — Какъв ти е планът? Сменяш конете, а? Ще кажеш, че бебето е негово, и ще се надяваш, че не може да брои добре?