Лоис Бюджолд - Омайване

На полицата имаше железен тиган. Ако замахнеше добре, щеше да го уцели точно в носа.

— Не.

— Няма да участвам в игричките ти, Фаун — твърдо каза Съни. — Няма да ме въвлечеш. Още тогава ти казах. — Ръцете му трепереха леко, както и нейните.

Тя отвърна още по-твърдо.

— Бъди спокоен. Пометнах близо до Гласфордж в деня, в който морящата твар щеше да ме убие. Така че вече нищо не ни свързва, освен лошите спомени.

Облекчението му беше видимо. Напрежението в стаята сякаш спадна наполовина. Съни явно се бе паникьосал сериозно от нейното завръщане, което можеше да срути света му из основи. По-същия начин, по който се бе срутил и нейният. Тя се зачуди дали, ако можеше, би върнала времето назад след всичко, което бе научила по пътя към Гласфордж?

Не можеше да вини Съни, че говори за дъщеря си като за нещо несъществуващо. В началото и тя се бе чувствала така.

— И къде си помисли, че съм отишла?

— Първо реших, че си се хвърлила в реката. — Съни сви рамене. — Беше ми малко гадно.

— Но не достатъчно, че да направиш нещо по въпроса?

— Че какво можеше да се направи? Приличаше на една от онези глупости, дето ги вършиш, когато се ядосаш. Ти винаги си била щура. Помня как братята ти те ядосваха и пищеше, докато останеше без дъх. Понякога баща ти не издържаше и те набиваше, та да спреш. По-късно се изясни, че някои от дрехите ти липсват и че явно си избягала. Все пак дори и ти не би се преоблякла три пъти, преди да се удавиш. Роднините ти те търсиха, но явно не достатъчно далеч.

— Ама не си отишъл да им помогнеш.

— Да не съм глупак? Не исках да те намират! Сама се забърка в това, трябваше и сама да се оправиш.

— И аз така реших. — Фаун прехапа устни.

Тишина. Нова размяна на погледи.

„Хайде, върви си, негоднико“.

— Не съм забравила какво ми каза през онази нощ, Съни Соуман. Не си добре дошъл тук.

Той сви рамене раздразнено и сбърчи русите си вежди.

— Според мен морящата твар е измислица. Какво всъщност се случи?

— Тварите са си истински. Една ме докосна. Тук и тук. — Тя показа белезите на врата си и после колебливо посочи корема си. — Езерняците правят специални ножове, с които убиват злините, така наричат морящите твари. Даг си има един. Успяхме да се справим с тварта, но беше късно за детето. Самите ние се измъкнахме на косъм.

— О, значи освен магически чудовища има и магически ножове? Направо ти повярвах. Може би някоя Езерняшка билка е свършила работата, а останалото е за опазване на доброто име на семейството ти? — Той се приближи към нея и тя отстъпи.

— Те не знаеха, че съм бременна. Не съм им казвала. И изобщо какво ти пука, след като никой не те обвинява! — Тя прокара ръка по лицето си. — Не давам и пет пари какво си мислиш, стига да го правиш другаде. — Леля Нати бе казала веднъж, че обратното на любовта е безразличието, а не омразата. Фаун започваше да разбира колко е вярно това.

Съни се приближи и тя усети дъха му във врата си.

— Е, чукаш ли се с онзи патрулен? Семейството ти знае ли?

Фаун се задъха от гняв. Не, нямаше да пищи…

— След помятане? Ти си наистина тъп, Съни Соуман!

Той се поколеба, но в очите му имаше подозрение.

— Освен това — продължи тя, — ти нали ще се жениш за Вайълет Стоункроп. Чукаш ли я вече?

Устните му се извиха в нещо като усмивка, в която нямаше и капчица хумор. Той се приближи още повече.

— Бях прав. Наистина си курва. — Усмихна се триумфално, като я видя да се изчервява. — Недей да ми се мръщиш — добави и посегна да стисне гърдата й. — Знам колко си лесна.

Пръстите й посегнаха към дръжката на тигана.

Откъм стаята за тъкане се чуха стъпки и Съни бързо се дръпна.

— Здравей, Искрице — каза Даг. — Остана ли сайдер?

— Разбира се, Даг. — Тя се обърна и тръгна към каната на полицата. Вдигна я и му наля чаша, надяваше се треперенето на ръцете да не й личи.

Даг бе застанал между нея и Съни.

— Гостенин ли имаш? — попита той и кимна. Съни явно се чудеше откъде се е появил Даг и дали е чул целия им разговор.

— Това е Съни Соуман — каза Фаун. — Тъкмо си тръгва. Даг Редуинг Хикори, патрулен Езерняк, който остава.

Съни кимна тревожно. Даг го изгледа безизразно.

— Най-сетне се запознахме, Съни. Чувал съм много за теб. Явно все верни неща.

Съни отвори и затвори уста. Може би се беше тревожил, че заплахите му не са затворили устата на Фаун? Сега можеше да вини само собствената си уста. Погледна към стаята за тъкане, която нямаше друг вход, и не отговори нищо.

— Е… Съни… някой предлагал ли е да ти отреже езика и да те нахрани с него? — продължи спокойно Даг.