Лоис Бюджолд - Омайване

В една от пристройките имаше две срещуположни спални. Хорс показа на Фаун едната. Бяха сложили дюшека й върху дървено легло. Влажният нощен ветрец духаше през неостъклените прозорци. Фаун реши, че това е стаята на някоя от дъщерите, които трябваше да пристигнат утре с каруцата.

Пети каза на Хорс да си върви и й помогна да се съблече, почти без да говорят. Преди два дни Фаун щеше да даде всичко, за да замени странния мъж и за най-странната жена. Тази вечер обаче желанието й беше точно обратното.

— С Хорс спим в другата стая. Ако имаш нужда от нещо, повикай ни.

— Благодаря — отвърна Фаун, опита се да го каже благодарно. Едва ли щяха да я разберат, ако поискаше пак да спи на кухненския под. Заедно с Даг. Къде ли щяха да го настанят тези неблагодарни фермери? В плевнята? Тя се намръщи.

По коридора прозвучаха стъпки, които не можеше да се сбъркат, последвани от почукване на вратата.

— Влез, Даг — извика Фаун, преди Пети да каже нещо.

Той носеше нещо — прането, което бе проснал на оградата. Синята рокля и бельото на Фаун, както и неговите дрехи, почистени от кръвта. Освен това носеше и торбата й.

Остави я в единия ъгъл на стаята и подреди дрехите отгоре.

— Заповядай, Искрице.

— Благодаря, Даг — отвърна тя просто. По лицето му пробяга усмивка, като светлина над вода. Дали някой въобще благодареше на патрулите? Фаун вече започваше да се съмнява.

Даг кимна на Пети, пристъпи към леглото на Фаун и докосна челото й с длан.

— Топло е. — Премести ръка така, че да я пипне с вътрешността на китката. Фаун опита да улови пулса, както бе слушала сърцебиенето му, но нямаше успех. — Но поне нямаш треска.

Отдръпна се и стисна устни. Фаун си спомни как тези устни бяха дишали в косата й и изведнъж й се прииска целувка за лека нощ. Нима беше грешно? Намръщената Пети го правеше грешно някак си.

— Намери ли нещо отвън?

— Патрула го няма — въздъхна той. — Поне в радиус от няколко мили.

— Дали все още търсят от грешната страна на Гласфордж?

— Възможно е. Май ще вали. На запад се виждат светкавици. Малко ми е неприятно, че ще обикалят мокри из мрака и ще се притесняват за мен, докато аз имам подслон и съм в безопасност. После със сигурност ще ми проглушат ушите.

— Съжалявам.

— Не се притеснявай, Искрице. Следващия път ще е обратното. И тогава аз ще имам поводи да мрънкам. — Очите му проблеснаха по начин, който я караше да се смее.

— Наистина ли утре ще отидем в Гласфордж?

— Ще видим. Зависи как ще се чувстваш на сутринта.

— Тази нощ съм много по-добре. Кървенето вече е като при нормален цикъл.

— Искаш ли нагорещен камък?

— Мисля, че вече нямам нужда.

— Чудесно. Спи дълбоко.

Тя се усмихна срамежливо.

— Ще се опитам.

Ръката му направи леко движение към нея, но се върна.

— Лека нощ.

— Лека, Даг. И на теб приятни сънища.

Той кимна за последно и излезе. Фермерката го последва със свещта и затвори вратата. През прозореца за момент се мярна отблясък от светкавиците, които бе споменал Даг, но бяха твърде далеч и не се чуваше гръм. Фаун се извъртя на една страна и опита да изпълни пожеланието му.

— Изчакай малко — промърмори жената и понеже носеше единствената свещ, Даг я послуша. Тя мина покрай него и го поведе към кухнята. Там имаше друга свещ, а и пламъците на огнището не бяха изгаснали съвсем. Пейките и масата бяха разглобени и подредени до стената, а съдовете от вечерята бяха оставени до мивката заедно с няколко кофи вода.

Жената се огледа и въздъхна.

— Ще ги оправям на сутринта. — И въпреки думите си започна да прибира остатъците от храната и допълнителния хляб, който беше приготвила за закуска.

— Къде да легна, госпожо? — попита учтиво Даг. Очевидно не при Фаун. Мъчеше се да не мисли за уханието на косата и топлото й дишащо тяло в прегръдките му.

— Може да вземеш един от дюшеците, на които лежеше момичето, и да го сложиш където искаш.

— Мисля, на верандата. Така ще гледам за моите хора и ако някой се появи през нощта, няма да будим къщата. Ако почне да вали, ще се прибера в кухнята.

— Добре — съгласи се жената.

Даг погледна през прозореца и освободи усета си. Животните в пасището бяха спокойни, някои пасяха, други дремеха.

— Кобилата не е моя. Намерихме я при леговището на тварта и я взехме. Знаете ли на кого е?

— Не е от нашите — отвърна Пети.

— Не искам, когато стигнем в Гласфордж, някой да ми налети с обвинения за конекрадство.

— Мислех, че ви се полага заплащане за тварта. Можеш да си я поискаш.