Лоис Бюджолд - Омайване

— Доста нещо през годините — отвърна Даг уклончиво. — Мисля да отведа госпожица Блуфийлд в Гласфордж, ако патрулът ми не ни открие до утре. Трябва да докладвам. Ще се намери ли някаква каруца?

Фермерката кимна.

— По-късно. Момичетата трябва да се върнат утре. — Другите жени и деца от семейство Хорсфорд бяха останали при съпругата на Саса, докато мъжете не се уверят, че фермата е безопасна.

— А дали ще правят второ пътуване?

— Възможно е. Зависи. — Тя се почеса по тила и огледа стотиците неща, които се нуждаеха от вниманието й, а тя имаше сили само за десетина. Поне така предполагаше Фаун.

— Как да ви помогна, госпожо? — попита Даг.

Тя го погледна, сякаш изненадана от предложението.

— Още не знам. Всичко е надолу с главата. Просто… изчакай малко.

И тръгна на обиколка из разнебитената къща.

— Няма да се успокои, докато не разтреби — прошепна Фаун.

— Усетих. — Той се наведе и вдигна торбичката с ножовете, която лежеше до дюшека. Чак сега Фаун осъзна колко внимателно бе избягвал да гледа към нея, докато фермерката бе в стаята. — Можеш ли да ги скриеш някъде?

Фаун кимна, бавно се надигна и отвори торбата си, която лежеше на пода. Вътре имаше резервна риза, пола и бельо; там беше и единствената й по-хубава рокля, с която възнамеряваше да си търси работа в града. Натика торбичката навътре и я уви добре с дрехите.

Даг кимна благодарно и каза:

— Мисля, че е по-добре да не споменаваме за ножа на тези хора. Само ще ги обезпокои. Иска ми се Мари вече да беше дошла.

Чуваха стъпките на жената на втория етаж и спорадични възклицания от типа „Горките ми прозорци!“.

— Пропусна голяма част от историята — обади се Фаун.

— Да. Ще съм ти задължен, ако направиш същото.

— Нали ти обещах? Със сигурност и аз не искам да говоря за ножа с всеки срещнат.

— Ако започнат да задават твърде неудобни въпроси, просто ги попитай за техните неприятности. Това ще ги отклони, а пък и имат много за разказване.

— Точно това правеше ти всъщност! — Осъзна, че бяха научили много за бедите на семейство Хорсфорд, но на свой ред бяха споделили съвсем малко. — Поредният патрулен трик, а?

Единият ъгъл на устата му се изкриви.

— Нещо такова.

Жената се появи точно когато и синът й Тад се върна от плевнята и го изпрати с Даг да чистят счупените стъкла от къщата. След това слезе в избата и се върна с няколко буркана, вече доста по-спокойна. Нареди бурканите и ги огледа, сякаш пресмяташе колко гърла са и с какво да ги нахрани на вечеря, след което се обърна към Фаун.

— Трябва да те настаним в истинско легло. В стаята на Бърди, след като Тад измете стъклата. Там положението не е толкова лошо. — Направи пауза и понижи глас. — Онзи от патрула ни разказа истинската история за теб, нали?

— Да, госпожо.

На лицето на жената се изписа подозрение.

— Защото онези драскотини по лицето му не са от глинен. Обзалагам се.

В първия момент Фаун не можа да загрее.

— О! Онези драскотини? Да, те са от мен. Но това беше грешка. Отначало го взех за поредния разбойник. Но бързо се изяснихме.

— Езерняците са странен народ. Казват, че се занимавали с черна магия.

Фаун се надигна на лакът и заговори разгорещено:

— Трябва да сте им благодарни. Защото тварите са още по-черни. Вчера видях една. По-близо, отколкото сте вие. Каквото и да правят патрулите, за да ги убият, получават моето одобрение!

Пети явно ставаше все по-подозрителна.

— Това ли… морящата твар ли… те нарани?

— Дали предизвика помятането ли?

— Да. Защото момичетата не помятат от удари или падания по стълбите. Въпреки че съм виждала някои да опитват. Естествено в повечето случаи не се получава.

— Да — отвърна Фаун кратко. — Беше тварта. — Дали това беше твърде близък въпрос? Прецени, че не е. Дори Даг предоставяше някаква информация, за да предотврати задаването на повече въпроси. — Беше грозна. Повече и от глинените. Тварите убиват всичко, което докоснат. Трябва да отидете до леговището някой път. Всички дървета в околността са мъртви. Нямам представа колко време ще трябва да се възстановят.

— Хм. — Пети започна да разпечатва бурканите, като събираше восъка за повторно използване. — Глинените си бяха достатъчно грозни. В деня преди да ни отведат в лагера момиченцето на една жена се разболяло и тя ги помолила за помощ. Опитала всичко. Вместо това те го убили. И го изяли. Когато пристигнахме, жената беше в шок. Както и всички останали. Дори разбойниците, въпреки че съзнанията им не бяха в ред, бяха притеснени.