Лоис Бюджолд - Омайване

Фаун потрепери.

— Даг каза, че глинените ядат хора. Не му повярвах отначало. Езерняците търсят такива същества и ги убиват.

— Хм. — Жената се опитваше да приготви яденето, но й се налагаше да импровизира заради липсващата посуда. След малко се обади от другия край на кухнята: — Казват, че Езерняците могат да омаят хорските умове.

— Виж какво. — Фаун се намръщи и отново се надигна на лакът. — Казах, че този Езерняк ми спаси живота вчера. Поне два пъти. Даже три, защото кръвта ми щеше да изтече, докато се лутам в горите, ако беше загинал в боя. Сражаваше се срещу пет глинени! Грижеше се за мен през нощта, докато не можех да помръдна от болка, и сменяше кървавите парцали, без да се оплаче, и разчисти кухнята ви, и поправи оградата, погреба кучетата ви на сянка, под дърветата, и не беше длъжен да прави нищо от това. — „И сърцето му трепна при спомена за водните лилии“. — Видях този мъж да свърши повече добрини с една ръка, за един ден, отколкото който и да е друг, двурък, за седмица. И въобще — ако е омаял ума ми, определено го направи по трудния начин!

Жената стоеше вдигнала ръце, за да се предпази от пламенната й тирада, и сякаш беше готова да се разсмее.

— Стига, стига, момиче, предавам се!

— Ха! — Фаун се отпусна назад. — Просто престани с това „казват“.

Усмивката на Пети помръкна, но тя така и не сподели с Фаун какво я притеснява.

Фаун лежа кротко, докато спускащият се мрак не принуди мъжете да се приберат. Тад изнесе дюшека й и освободи място за масата. Липсващите столове бяха заменени от импровизирани пейки от дъски и пънове. Пети позволи на Фаун да остане на масата за семейната вечеря. Иначе алтернативата беше да й занесат храна в леглото в някоя от стаите.

Вечерята беше изобилна, макар и простичко приготвена; хранеха се на светлината на свещите и огнището. Фаун реши, че след това всички ще си лягат. Отначало разговорът беше разпокъсан и практичен. Хората бяха изтощени и умовете им бяха заети с последните събития. Всички се хранеха с ръце и лекото неудобство на Даг оставаше почти незабелязано. Липсващата китка сякаш не го притесняваше, въпреки че той почти никога не вдигаше ръката си над ръба на масата. Говореше рядко, предимно за да подкани Фаун да се храни.

— Много мило, че помогна на Тад със счупените стъкла — каза фермерката.

— Няма проблем, госпожо. Вече може да вървите из къщата без притеснения.

— Пети, ще ти помогна за новите прозорци — предложи Саса. — Веднага щом нещата се уталожат.

— Благодаря — отвърна тя.

— По мое време беше достатъчно да опънеш промазан плат на рамката — измърмори дядото.

— Татко, искаш ли още малко хляб? — отвърна побелелият му син. Земята може и да се водеше на стареца, но в къщата очевидно се разпореждаше Пети.

Разговорът неизбежно се насочи към тежките събития от последните дни. Даг изглеждаше уморен и мълчалив; на няколко пъти приложи успешната тактика да отговори на въпроса с въпрос.

— Жалко, че патрулът ви не дойде един ден по-рано — обади се Саса с въздишка. — Можеха да спасят бедното дете от изяждане.

Даг не се намръщи. Само присви клепачи и наклони глава; от уморено изражението му стана безизразно. Не каза нищо.

— Не си прав — обади се Фаун. — Ако патрулът се беше появил, преди аз да… преди ние да… преди тварта да умре и глинените да побягнат, щеше да има сражение. Много хора можеше да загинат, не само момчето.

Саса се обърна към нея намръщено.

— Да, но да те изядат?! Това е ужасно!

— Така правят глинените — измърмори Даг.

— Вече си свикнал, така ли?

Даг сви рамене.

— Но то беше още дете.

— Всички са били деца.

Пети, която досега гледаше в чинията си, вдигна очи.

— Ако бяха дошли пък преди пет дни, нямаше да бъдем нападнати — заяде се Джей. — Кучетата и добитъкът щяха да са живи. Защо не си пожелаеш това, както си тръгнал?

Даг направи гримаса, която трябваше да мине за усмивка, изправи се и каза на Пети:

— Извинете, госпожо.

Излезе и тихо затвори кухненската врата. Стъпките му прозвучаха по верандата и заглъхнаха в нощта.

— Какво му стана? — попита Джей.

— По някой път си мисля, че майка ти те е изтървала на главата като малък — отвърна Пети.

Той примига и сви рамене в искрено учудване.

— Що?

Фаун усети, че отново започва да трепери. Промяната в състоянието й не убягна на наблюдателната Пети.

— Хайде, момиче, време е да си лягаш. Хорс, помогни й.

Хорс беше по-мълчалив от младите си роднини, а може би жена му му бе обяснила някои неща за гостите насаме. Той поведе Фаун през тъмната къща. Този път не й причерняваше, въпреки че имаше леко главоболие. Пети ги последва, носеше свещ в чинийка.