Лоис Бюджолд - Омайване

— Знам какво виждам. Не ми е за първи път.

— Та аз я познавам едва от ден!

— Така ли? А какво ще стане след седмица? Предполагам, че ще е като горски пожар. — Тя изсумтя сърдито. — Знам само, че когато нашите хора се влюбят в някой от вашите, накрая умират или им се иска да са мъртви.

Даг отпусна челюсти и й кимна леко.

— Госпожо, накрая всички хора умират. Или им се иска.

Тя само поклати глава и стисна устни.

— Лека нощ. — Той докосна с ръка слепоочието си и отиде да измъкне дюшека от съседната стая на верандата. Реши, че ако сутринта Малката искрица е в състояние да пътува, ще напуснат това място колкото се може по-бързо.

За съжаление на Даг през тази нощ не се появи никой от патрула, а по някое време дъждът го накара да се прибере в кухнята. Успя да види Фаун чак на другата сутрин на закуска. Двамата вече носеха собствените си дрехи, по които имаше само съвсем леки петна. Тя изглеждаше почти добре в синята си рокля, макар и да беше бледа. Клепачите и върховете на пръстите й не бяха толкова розови, колкото му се искаше, и все още й прилошаваше, ако се надигнеше рязко. Поне нямаше признаци на треска.

Даг тъкмо я караше да яде и да пие повече мляко, когато Тад нахлу задъхано през вратата.

— Мамо! Тате! Един от глинените тормози овцете на пасището!

Даг издиша тревожно, а тримата мъже около масата скочиха да търсят превърнатите в оръжия инструменти. Даг разхлаби бойния си нож и излезе на верандата. Фаун и фермерската жена го последваха разтревожено. Пети беше помъкнала внушителен кухненски нож.

В отсрещния край на пасището гол мъж се беше нахвърлил върху една овца и се мъчеше да й прегризе гърлото. Животното подскочи и се отърва от нападателя. Глиненият падна лошо, сякаш не знаеше как да използва ръцете си. Надигна се и направи нов скок към избраната плячка. Останалите овце се дръпнаха настрани, после се обърнаха да гледат.

— Тормози ли? — прошепна Даг. — Направо ги ужасява. Този глинен сигурно е направен от куче или вълк. Ето, иска да се движи като вълк, но не успява. Не може да използва ръцете си като човек, нито челюстите си като вълк. Иска да й разкъса гърлото, но само си пълни устата с вълна. Гадост!

Поклати съжалително глава и тръгна бързо към пасището. Зад него Пети въздъхна, а Фаун ахна.

Даг заобиколи, така че да застане между глинения и гората, и прескочи оградата. Протегна дясната си ръка и изпъна рамена, след което измъкна ножа си. Сутрешният въздух беше натежал от влага. Розовото небе на хоризонта постепенно преминаваше в тюркоаз. Тревата беше мокра от нощния дъжд, капките сияеха като разпръснато сребро, земята под краката му леко жвакаше. Той се насочи към глинения. Съществото беше мръсно, с разчорлена коса, миришеше на гнило. Плътта му вече губеше цвета си, кожата беше подпухнала и жълтеникава. Устните му се извиха, щом усети Даг, и то замръзна, колебаеше се между бягство и нападение.

„Хайде, скочи ми, тромав кошмар. Спести ми гонитбата“.

— Ела. — Даг приклекна и разпери ръце. — Да прекратим това. Обещавам ти, че всичко ще свърши.

Съществото се наведе напред и скочи към Даг. Главата му се изви в жалък опит да достигне гърлото на патрулния. Даг блокира една от ноктестите ръце с левия си лакът, извъртя се и замахна силно.

Отскочи встрани от бликналата от гърлото на съществото кръв, за да си спести ново пране. Глиненият направи три крачки и рухна на влажната земя. Даг го заобиколи предпазливо, но нямаше нужда от втори удар. Съществото потрепери и замря с полуотворени очи. Снопът вълна в устата му спря да мърда. „Липсващи богове, наистина грозна гледка“. Но пък работата бе добре свършена. Той обърса острието в тревата и реши да поиска парцал от фермерката.

Изправи се и видя тримата мъже, които го зяпаха опулено. Тад прескочи оградата, но баща му викна:

— Казах ти да не се приближаваш!

— Мъртъв е, тате! — Тад погледна Даг с грейнало лице. — Просто се приближи и го смъкна с един удар!

Последният глинен, който бяха видели тези хора, бе все още подчинен на волята на създателя си и бе интелигентен и смъртоносен. Не като това объркано животно, затворено в странно тяло. Даг не мислеше да обяснява тия неща на фермерите. По-добре да бъдеха предпазливи с глинените.

— Такава ми е работата. — Устните му се извиха в мрачна усмивка. — На вас оставям да го погребете. — Фермерите се събраха около трупа и почнаха да го мушкат с инструментите си. Даг тръгна към къщата.

Повечето животни се бяха дръпнали в другия край на пасището, далеч от нападателя. Кобилата вдигна глава, когато я приближи. Даг избърса ножа си в нея и го прибра, после я почеса по главата и тя въздъхна доволно. В спомените му се върна снощното сърдито предложение на фермерката да я вземе и да се махне. Изкушаваща идея.