Лоис Бюджолд - Омайване

„Но няма да тръгна сам“.

Прескочи оградата и тръгна към верандата. Фаун го гледаше също толкова възхитено, колкото и Тад, но с повече разбиране. Фермерката стоеше със скръстени ръце, разкъсвана между благодарността и неодобрението.

Даг се почувства уморен от тези недоверчиви хора. Липсваше му патрулът — въпреки всичките му недостатъци. А може би и точно заради тях.

— Хей, Искрице. Исках да изчакам каруцата и да те откарам с нея до Гласфордж, но размислих. Можем да яздим двамата, както оня ден, и няма да ти е по-неудобно.

— Даже ще ми е по-добре. — Лицето й светна. — По този път зъбите ми ще изпадат, ако се возя в каруца.

— Дори да яздим бавно, след три часа ще сме в града. Нали няма да те преумори?

— Искаш да тръгнем още сега ли? Отивам да си взема нещата. Ей сега идвам!

— Ще ми прибереш ли приставката за ръката? Заедно с другите неща. — „Приставката за ръката, торбичката с ножа и другата със счупените кости и разбитите мечти“. Всичко останало, с което бе пристигнал, бе на него.

Тя замълча, сякаш изброяваше същия инвентар, после кимна.

— Не подскачай. И не бързай. Полека.

Фаун затръшна кухненската врата със звънлив смях.

Даг се обърна, видя преценяващия поглед на Пети и й се намръщи.

Тя сви рамене и въздъхна.

— Е, това всъщност не е моя работа.

Той замени хапливия коментар с относително учтиво кимване и тръгна към кобилата.

Докато успее да нагласи въжето като юзда и да я доведе до верандата, Фаун вече бе излязла с торбата си и благодареше на Пети. Искреността й предизвика усмивка у жената въпреки явното й неодобрение.

— Да внимаваш повече, момиче — пожела й тя.

— Даг ще се грижи за мен — отвърна Фаун весело.

— О, да. — Пети въздъхна и очевидно преглътна някакъв коментар. — Това е ясно.

Даг се метна на кобилата. За щастие гърбът й беше широк и удобен. Нямаше нужда да проси седло от фермата. Стегна десния си глезен, за да направи стреме за Фаун, и тя се настани в скута му както преди. Намести се и обви ръка около кръста му. За изненада на Даг Пети пристъпи напред и тикна някакъв пакет в ръцете на Фаун.

— Само хляб и сладко. Но поне ще ви стигне за из път.

— Благодаря, госпожо. — Даг докосна челото си с пръсти. — За всичко.

— И на вас — отвърна тя сухо, след което добави: — Помисли за това, което ти казах, патрулен. Или просто помисли.

Или не трябваше да отговаря, или да започне дълъг спор, така че предпочете първото. Помогна на Фаун да прибере храната в торбата си и обърна коня. Разшири усета си, но наоколо нямаше нищо от рода на ядосани членове на патрула или умиращи глинени.

Копитата на кобилата газеха падналите цветове от хикори, които приличаха на късчета разбито небе, разпръснати из тревата. Фермерите тъкмо примъкваха трупа на глинения към гората. Всички им помахаха, а Саса дори успя да се провикне:

— Към Гласфордж ли сте? И аз ще тръгвам скоро. Ако видите някои от нашите, им кажете, че сме добре! Ще се видим ли в града?

— Естествено! — възкликна Фаун.

— Може би — добави Даг. — Ако се появи някой от патрула, нали ще кажете, че сме добре и че ще ги чакам в града?

— Разбира се! — обеща Саса.

Пътят зави между дърветата и фермата и обитателите й останаха назад. Даг въздъхна спокойно, наслаждаваше се на влажната лятна утрин. Чуваше се единствено тропотът на копитата и ромоленето на набъбналия от снощния дъжд поток. Някакъв раиран гризач прекоси пътя и изчезна с шумолене в тревата.

Фаун се сгуши в Даг и притисна глава към гърдите му. Мълчеше. Даг реши, че е изтощена от загубата на кръв, след като вълнението от сутрешните събития беше преминало. Също като другите ранени младежи, тя се надценяваше и се люшкаше между неблагоразумната активност и припадъка. Надяваше, че възстановяването й ще протече нормално. Беше му приятно да крепи топлото й тяло. Конят наистина друсаше много по-малко от евентуална каруца в тези коловози, особено ходом, а той нямаше намерение да го забързва. Няколко комара се завъртяха около тях, но Даг ги пропъди с нежно побутване на същността си.

Уханието на косата и кожата й, извивката на гърдите й, когато дишаше, търкането на бедрата й в неговите го вълнуваше, но не толкова, колкото светлината и успокояващото чувство на безопасност, което извираше от същността й. Самата тя не бе възбудена, но отвореността й и абсолютното приемане на неговото присъствие го правеха необяснимо щастлив, като човек, който се грее на огън. Тъмночервеният оттенък на нараняването й все още се виждаше, но поне проблясъците на болка бяха намалели съвсем.