Лоис Бюджолд - Омайване

Тя не можеше да усети неговата същност и не осъзнаваше проверката. Една Езерняшка жена щеше да вижда в него по същия начин, ако той не се затвореше, не избереше слепотата на уединението. Чувстваше се леко виновен, но продължи да опипва Фаун с вътрешните си сетива, без страх, че ще бъде открит.

Беше по-скоро като гледане на лилии, отколкото душене на вечеря, която не е за него. Нима беше гладувал толкова дълго, че бе забравил вкуса на храната? Така изглеждаше. Но насладата и болката бяха тайни на неговото сърце. Забеляза, че минават през местност, която вече се възстановява от въздействията на злината. Покварата беше безкрайна сивота, без чувства. Дали завръщането на зеления живот болеше? Странна мисъл.

Фаун се размърда и отвори очи. Огледа гората, която тук беше от бук, бряст и червен дъб, а на по-откритите места имаше и дрян. Листата по горните клони искряха от слънчевите лъчи, които се отразяваха във водните капки.

— Как ще откриеш патрула в Гласфордж? — попита го.

— Има един хотел, в който отсядаме и го ползваме за база. Приятно разнообразие след спането на земята. Там е и лазаретът. Сигурен съм, че е имало и други ранени освен моя партньор Соун, когато нападнахме разбойниците. Така че те ще са там. Местните хора поне са ни свикнали.

— Дълго ли ще останеш?

— Не знам. Патрулът на Чато отиваше на юг, отвъд река Грейс, за да търгува с коне, когато се натъкна на тази неприятност. Ние пък проверявахме маршрут на североизток, когато ни повикаха. Зависи най-вече от ранените.

— Хотелът не е на Езерняците, нали? Сигурно си е на хората от Гласфордж?

— Да.

— Каква работа предлагат?

Той повдигна вежди.

— Камериерки, готвачи, конярчета, перачки… много неща.

— Някои от тях ги умея. Може би ще си намеря работа там.

Даг се напрегна.

— Пети разказа ли ти за братовчеда си?

— Братовчед ли?

„Явно не е“.

— Няма значение. Двойката, която го управлява, го притежава от години. Мисля, че е построен на мястото на стара странноприемница, от бащата на мъжа. Мари сигурно знае. Сградата е тухлена, на три етажа. В Гласфордж произвеждат и тухли освен стъкло.

— Виждала съм такива къщи в Лъмптън Маркет. Казваха, че са построени с тухли от Гласфордж. Сигурно не е лесна работа.

Той се понамести под нея.

— Във всички случаи няма да има работа за теб, докато не спре да ти прилошава, щом станеш рязко. Предполагам, че ще ти трябват още няколко дни почивка.

— Сигурно — отвърна тя колебливо. — Само че… нямам много пари.

— Патрулът ми ще се погрижи — заяви Даг твърдо. — Задължени сме ти за злината. — „И за твоята саможертва“.

— Добре. Но вече трябва да се замисля за някаква работа, след като трябва да се справям сама. Добре че срещнахме семейство Хорсфорд. Приятни хорица. Може би те ще ми помогнат да започна някъде.

Нямаше ли да се прибере? Нито перспективата да се върне при Съни Тъпия, нито тази да стане камериерка в Гласфордж му се струваха особено приятни.

— По-добре да изчакаме какво ще каже Мари за ножа, преди да правим планове.

— Хм. — Очите й потъмняха и тя отново се притисна в него.

Горският покой отново унесе Даг. Светлината и чистият въздух, леката походка на кобилата и сгушената в него Фаун, която постепенно се отърсваше от напрежението, го докараха до състояние да не иска нищо повече. За момент беше свободен от всички задачи и задължения, които го тласкаха към несигурното бъдеще.

— Как се чувстваш? — промълви в ухото на Фаун. — Боли ли те?

— Не е по-зле, отколкото като закусвахме. По-добре от снощи. Мисля, че се оправям.

— Чудесно.

— Даг… — поколеба се тя.

— М?

— Какво правят Езернячките, като се забъркат в проблеми като моя?

Въпросът го озадачи.

— Кой проблем?

Тя изсумтя леко.

— Вярно, че напоследък ми се събраха повечко. Говоря за бебе и липса на съпруг. Сламените вдовици.

Можеше да усети тъгата и вината, която изпитваше при това напомняне.

— Ами… при нас не става точно така.

Фаун се намръщи.

— Нима младите Езерняци са наистина… благопристойни?

— Ако имаш предвид дали си държат гащите закопчани, не — засмя се той. — Младите са си млади, независимо дали са фермери, или Езерняци. Всички минават период, през който откриват нещата.

— Каза, че жената кани мъжа в шатрата си.

— Ако е късметлия.

— Тогава как… — Тя объркано спря.

Даг най-сетне разбра какво иска да го пита.

— О, това е свързано с нашата същност. Когато е онова време в месеца, когато жената може да зачене, в същността й се появява красива шарка. Ако времето и мястото не са подходящи за дете, жената и мъжът се задоволяват по друг начин.