Лоис Бюджолд - Омайване

— Това е нашият хотел. Патрулите отсядат безплатно. Такова е било завещанието на бащата на собственика. Нещо свързано с последната голяма злина, която сме убили по тези земи, някъде преди шестдесет години. Сигурно е била доста страшна. Човекът го е измислил добре, защото така патрулираме наоколо по-често.

— Не сте намирали друга от шестдесет години?

— Е, имало е няколко през годините. Просто сме ги откривали като малки и фермерите не са разбирали. Като… да изскубнеш плевел, вместо да сечеш дърво. По-добре е за всички, но пък е трудно да убедим хората да ни плащат. Старият съдържател е бил проницателен човек.

Минаха под тухлена арка и се озоваха в двор между хотела и конюшнята. Едно конярче остави юздите, които чистеше, и се изправи, но не посегна към поводите на тяхната кобила.

— Съжалявам, господине, госпожо. — Кимването му бе учтиво, но момчето явно нямаше високо мнение за окаяната двойка, която яздеше без седло. — Хотелът е пълен. Ще трябва да идете другаде. Освен това се съмнявам, че можете да си позволите цените.

Фаун усети как по гърба на Даг премина вълна от — гняв? — не, забавление.

— И аз се съмнявам. За щастие госпожица Блуфийлд вече плати за всички.

Лицето на момчето стана безизразно, сякаш се опитваше да разбере какво му говорят. Объркването му беше прекъснато от двама Езерняци, които се появиха на двора и се вторачиха в Даг.

Двамата приличаха повече на патрулни — с кожени жакети и дълги коси, сплетени на украсени плитки. Мъжът беше по-насинен и от Фаун, а превръзката на главата му не скриваше сериозните драскотини. Подпираше се на дървен бастун. Жената беше с превързана ръка, която висеше на врата й. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но очите им имаха нормален кафяв цвят.

— Даг Редуинг Хикори? — попита жената изненадано.

Даг докосна челото си с ръка.

— Да. Вие от патрула на Чато Лог Холоу ли сте?

Въпреки очевидните си наранявания двамата застанаха мирно.

— Да, сър! — извика мъжът, а жената се обърна към конярчето.

— Момче, прибери коня на патрулния!

Момчето подскочи с ококорени очи и хвана въжето на кобилата. Даг слезе на земята и се обърна към Фаун:

— Да не си посмяла да скочиш! — Тя кимна и послушно се смъкна в обятията му: получи нещо като прегръдка, докато той я пускаше на земята. Потисна желанието си да зарови глава в гърдите му и да остане така, да речем, за седмица. Той се обърна към двамата Езерняци, но лявата му ръка остана зад гърба й, като сигурна опора.

— Къде са другите?

Мъжът се усмихна, после се намръщи и потри челюстта си.

— Повечето са навън и те търсят.

— Опасявах се от това.

— Аха — добави жената. — Хората от твоя патрул казаха, че си жилав като котка, и хукнаха да те търсят почти без да ядат и да спят. Явно любителите на котки са били прави. Горе има един, Соун се казва, който примира за теб. Всеки път ни пита за новини.

Даг въздъхна облекчено.

— Вие ли се грижите за ранените?

— Да — отвърна мъжът.

— Колко са на легло?

— Само двама. Вашият Соун и нашата Риила. Счупи си крака, понеже един глинен подплаши коня й.

— Лошо ли е счупен?

— Ще се оправи.

— Това е важното — каза Даг.

— Не знам колко си уморен, но ще е добре да се качиш при Соун. Мисля, че ще се успокои, като те види.

— Разбира се.

— Ами… — Жената погледна Фаун и се обърна въпросително към Даг.

— Това е госпожица Фаун Блуфийлд.

Фаун направи лек реверанс.

— Тя… — почна мъжът колебливо.

— Тя е с мен. — Тонът на Даг не позволи повече въпроси и двамата патрулни ги поведоха навътре.

Минаха през антрето, в което имаше голям дървен тезгях и врати към общи помещения, и се качиха по стълбище с полиран парапет. На втория етаж имаше коридор с врати от двете страни и прозорец в дъното.

— Днес партньорът ти е по-добре, но продължава да твърди, че направо си го възкресил — каза мъжът през рамо.

— Не беше мъртъв.

Мъжът се обърна към жената.

— Казах ти.

— Просто сърцето му беше спряло и не дишаше.

Фаун примигна учудено. За нейна изненада и двамата патрулни реагираха така.

— Ама… — Мъжът спря пред врата с месингов номер 6. — Учили са ни, че е твърде рисковано да се слива същност със смъртно ранен и че болката не може да се блокира достатъчно бързо.

— Така е — съгласи се Даг. — Наложи се да вляза и изляза бързо.

— О! — възкликна жената.

— Не болеше ли? — попита мъжът.

Даг го изгледа бавно, с един от онези погледи, които оставят от човек само мазно петно на пода. Изчака достатъчно дълго, за да може онзи да се притесни, и кимна към вратата. Жената побърза да я отвори.