Лоис Бюджолд - Омайване

— Това не ви ли спестява част от работата?

— Не, за съжаление. Защото тази, която спечели, става по-силна. По-добре е да се унищожават по една.

Фаун се опита да си представи по-силно и по-плашещо същество от онова, което бе видяла вчера. Но след като вече си парализиран от страх, какво значение има, ако има и нещо още по-ужасно? Зачуди се дали това обяснява нещо за Даг.

Погледът й бе привлечен от движение по пътя. Задаваше се още един кон за оран, а на гърба му седяха жена на средна възраст и момчето. Спряха се до кладенеца, жената се загледа в нещо, след което продължиха към къщата.

Червенокосият Саса, който явно беше по-наблюдателен от роднините си, довършваше описанието на вчерашните събития. Внезапната загуба на разсъдък у глинените и появата на Езерняците час по-късно. Патрулът бил следван от разтревожена тълпа, приятели и роднини на изчезналите. Езерняците оставили фермерите да се погрижат за отвлечените и се заели с избиването на обезумелите глинени. Също така търсели и липсващия си човек, Даг, за когото смятали, че има нещо общо с обрата на събитията.

Даг потърка наболата си брада.

— Предполагам, че Мари и Чато са смятали, че този лагер е леговището. Вероятно са проследили дирите от бандитския лагер, който нападнахме по-миналата вечер. Това обяснява какво са правили през целия ден. Както и през нощта най-вероятно.

— Да — обади се едрият мъж. — Вашите и нашите се прибираха към Гласфордж дори тази сутрин.

Фермерската жена се смъкна от коня и огледа къщата, Даг и особено Фаун. Вероятно това беше жената, която останалите наричаха Пети. Според сивите косми в косата вероятно бе на възрастта на съпруга си, но за разлика от него беше доста тънка и жилава, въпреки уморения си вид. Тя пристъпи напред.

— Каква е тази кръв в коритото до кладенеца?

Даг й кимна учтиво.

— Повечето е на госпожица Соу… Блуфийлд, госпожо. Съжалявам, че ви оцапахме чаршафите. От време на време им хвърлях по някое ведро. Ще се постарая да ги почистя, преди да си тръгнем.

„Ние“, а не „аз“, помисли си Фаун с някакво успокоение.

— Повечето? — Жената наклони глава и изсумтя. — Къде е ранена?

— Това ще ви обясни тя, госпожо.

Лицето й за миг остана безизразно. Очите й пробягаха по Фаун и се върнаха на празния му ръкав.

— Наистина ли убихте тварта, която причиняваше всичко това?

Даг се поколеба за момент и отговори точно, но без детайли.

— Да.

— В такъв случай не се тревожете за прането ми — изсумтя жената.

След това се обърна към мъжете:

— Какво се мотаете и говорите толкова? Имаме много работа, докато се мръкне. Хорс, иди да издоиш кравите, ако все още дават мляко. Саса, виж дали са останали дърва за огнището и ако трябва, нацепи. Джей, почни да отделяш мебелите, които имат нужда от по-сериозна поправка. Тад, помогни на дядо ти с конете и после ела да разтребваме къщата. Хайде, докато е още светло!

Мъжете се пръснаха да изпълняват заръките й.

— Глинените не са открили склада с храната — каза Фаун и понечи да се изправи. Внезапно й се зави свят. Пред очите й заиграха сенки и тя почти не усети как я хванаха и я вкараха вътре къде с ходене, къде с носене. Примигна да проясни погледа си и видя, че отново лежи на дюшека, а над нея са се надвесили две лица. Жената я гледаше с притеснение и загриженост, а Даг с притеснение и… нежност? Тя примигна още няколко пъти.

— Лежи, Искрице — каза той. — Трябваше да лежиш. — Отмести запотената коса от очите й.

— Какво е станало с теб, момиче? — попита Пети.

— Не съм момиче — простена Фаун. — На двадесет съм.

— Глинените я нараниха вчера. — Даг я погледна напрегнато, сякаш търсеше разрешение да продължи, и тя кимна одобрително. — Пометна във втория месец. Кървеше доста силно, но започна да намалява. Искаше ми се някоя от жените от патрула да е тук. Вие разбирате ли от акушерство, госпожо?

— Малко. Щом е кървяла, правилно си я държал легнала.

— Как разбирате дали тя… дали една жена ще се оправи след такова нещо?

— Ако кървенето спре до пет дни и няма треска, почти сигурно ще се оправи. В най-лошия случай десет дни. При двумесечна бременност шансовете са по-добри. При три месеца вече става опасно.

— Пет дни — повтори той, сякаш искаше да го запомни. — Така, значи все още сме добре. Треска…? — Поклати глава и стана, защото бе видял къде гледа жената. Извини се, взе приставката за ръката си от масата и я сложи на ръба на дюшека.

— А теб какво те е сполетяло? — попита Пети.