Лоис Бюджолд - Омайване

Наведе устни към къдриците й и прошепна нежно:

— Мисли за нещо красиво и безсмислено.

Тя вдигна лице и подсмръкна объркано.

— Какво?

— По света има много безсмислени неща, но не всички са тъжни. Понякога е полезно да си ги припомниш. Всички се сещат за някаква светлина, дори когато мракът ги притиска. Нещо — той потърси думи, с които да й обясни, — което останалите мислят за тъпо, но ти знаеш, че е прекрасно.

Фаун остана неподвижна и Даг реши, че ще трябва да измисли друго обяснение или да зареже темата.

— Млечна трева.

— Млечна трева? — Той я прегърна окуражително, за да не сбърка реакцията му с възражение.

— Да, млечна трева. Това е бурен, който трябва да плевим от реколтата. Мисля, че миризмата на цветовете му е много по-добра от розите, които отглежда леля ми. По-сладка от люляк. Никой не мисли, че цветовете му са красиви, но те са, стига да ги погледнеш от достатъчно близо. Розови и преплетени, като шепа разтрошени звезди. А миризмата направо те унася… — Тя освободи малко от болката си, като си представи картината. — През зимата се свиват и стават грозни, но ако ги отвориш, отвътре имат прекрасна коприна. Вътре живеят млечни бръмбари. Те не са вредни. Не хапят и не ядат нищо друго. Имат тъмнооранжеви крила с черно по края и лъскави черни крачета… Когато пълзят по ръката ти, те е гъдел. Едно време отглеждах няколко в една кутия. Събирах им семена от млечна трева и им давах да пият от мокър парцал. — Устните й се свиха отново. — А после братята ми намериха кутията и мама ме накара да я изхвърля. Беше посред зима.

Това бе проработило, докато не стигна до края. Въпреки това тялото й постепенно се отпускаше.

— Твой ред е — заяви неочаквано Фаун.

— А?

Тя го сръчка с пръст в гърдите.

— Казах ти моето безсмислено нещо, сега ти ми кажи твоето.

— Да, така изглежда честно. Само че не мога да се сетя… — И изведнъж си спомни. „О“. Помълча известно време. — Не съм мислил за това от години. Има едно място, където се събирахме, и още го правим, всяко лято и есен. Езерото Хикори, на сто и петдесет мили северозападно оттук. Има много дървета и един вид водни лилии, чиито корени стават за ядене и затова ги отглеждаме. Един вид и Езерняците фермерстват, Искрице. Целият се мокриш, но е забавно, когато си дете и обичаш да плуваш. Може би някой ден ще ти… както и да е. Бях на осем или девет и ме бяха пратили с лодка да събирам бъз от островчетата. Не помня защо бях сам. Езерото е на кална почва и през повечето време е кафяво, но в страничните канали водата е бистра. Виждах чак до дъното, като през кристал от Гласфордж. Водните растения, преплетени едно в друго, като зелени пера. А на повърхността плуваха лилии, но не онези, които ставаха за ядене. Без да са посадени и без употреба, просто си растяха, вероятно отпреди да се появят Езерняците. Тъмнозелени, с червени ръбове и синкави нишки по подводната част. Цветовете им тъкмо се бяха разтворили, като слънчогледи, и бяха по-бели от всичко, което бях виждал. Листчетата потрепваха като крила на водни кончета и светеха от отразената във водата светлина. Сякаш имаше цветя в цветята. Трябваше да продължа, но седях в лодката и ги наблюдавах сигурно поне час. Гледах как водата и светлината танцуват радостно около тях. Не можех да откъсна очи. — Той преглътна сухо. — По-късно, на някои особено гадни места, споменът за тази гледка ме ободряваше.

Тя колебливо вдигна ръка и докосна лицето му с нещо като възхищение. Топъл пръст проследи влагата по бузата му.

— Защо плачеш?

Можеше да отговори по много начини. „Не плача. Долавям смущенията от твоята същност. Сигурно съм по-уморен, отколкото мислех“. Два от тези отговори дори бяха верни до известна степен. Вместо това каза цялата истина.

— Защото бях забравил за тях. — Отпусна устни на темето й, вдъхна аромата й. — А ти ме накара да си спомня.

— Боли ли?

— Не и в лошия смисъл, Искрице.

Тя се сгуши в него, притисна ухо в гърдите му.

Миризмата на тялото й му напомняше за окосена ливада и пресен хляб и се смесваше с топлината на мекото й тяло. Горната й устна бе влажна от следобедната жега. Започна да си мисли какво ли би било да оближе влагата и да усети вкуса на устата й. Тялото на младата жена изпълваше обятията му. Усети, че слабините му започват да се затоплят.

„Патрулен, ако имаш капчица останал мозък, трябва да я пуснеш. Веднага“. Не му беше нито мястото, нито времето. Нито пък с подходящия партньор. Беше разтворил твърде опасно усета си към нейната същност. Беше готов да седи прегърнат с нея още час, а това щеше да е грешка. Твърде неприятна. Пое си дъх и колебливо махна ръката си от раменете й. Тя простена разочаровано и примигна сънено.