Теодор Когсуел: Стената около света

Момчето погали грозноватата камара, която представляваше машината му, намираща се редом с него в тревата, и развълнувано прошепна: „Ще се прехвърля през тебе, ще видиш! Старият Орел ще ме пренесе!“

Старият Орел приличаше на несръчно скован сандък, но на Порджи му се виждаше въплъщение на красотата. Машината представляваше открит корпус, състоящ се от четири свързани един с друг дълги пръта, за да се получи правоъгълна рамка, а в двата края бе прикрепено по едно голямо крило.

Когато стана достатъчно тъмно, Порджи се покатери на рамката, след което се наведе и се хвана здраво за двата по-долни пръта. Запъхтян, той се придърпа, докато двата по-горни пръта опряха под мишниците му. Там беше сложил подплънки, за да може удобно да разпредели тежестта на тялото си, когато се издигне във въздуха. Долната част на машината бе на височината на кръста му, а оттам надолу тялото му висеше свободно. Порджи си мислеше, че като размахва крака, ще може да направлява полета. Ако се люшнеше напред, преместилият се център на тежестта би трябвало да наклони предната част надолу. Ако се люшнеше назад, трябваше да се издигне нагоре.

Имаше само един начин да провери дали е на прав път… Орела беше тежко съоръжение. Порджи тромаво се покатери до самия връх. Жилите на врата му бяха опънати до скъсване. Когато погледна какъв дълъг и стръмен склон се простира под него, направо се уплаши. Взе да се задъхва. На два пъти преглътна, защото гърлото му бе пресъхнало, след което се хвърли напред, като правеше отчаяни опити да запази равновесие. Плетеше крака, но набираше скорост.

Придвижваше се все по-бързо и по-бързо и когато повърхността на крилата започна да го подпомага, крачките му преминаха в скокове. Пръстите на краката му се отскубнаха от дългата трева и Порджу увисна във въздуха.

Беше се издигнал.

Не посмя да помръдне глава, но с крайчеца на очите си погледна вляво. На три-четири метра под него земята бързо се изплъзваше назад. Бавно и предпазливо Порджи заклати крака. Тежестта на тялото му се измести и предната част на машината се вирна нагоре. Порджи се издигаше все по-високо и по-високо, докато не усети изведнъж, че скоростта намалява и започва да се движи по-трудно. Наведе се напред почти инстинктивно, носът на машината се гмурна надолу и скоростта на полета се възстанови.

Докато прелетя разстоянието до подножието на хълма, Порджи се бе издигнал на четирийсетина метра височина. Реши да опита какво ще стане, ако люшне краката си наляво. Машината пропадна за миг и направи завой. Порджи тъкмо се рееше над група дървета, когато изведнъж усети, че вдигащият се нагоре въздушен поток го поема.

Продължи да се извисява — с още пет, шест, десет метра, след това отново се плъзна равномерно напред.

Не беше лесно да се приземи. Това, че падна във високата трева на ливадата и се отърва само с няколко ожулвания, се дължеше повече на късмет, отколкото на ловкост. Известно време остана седнал, за да си почине. Виеше му се свят от вълнение. Беше летял като птица, без помощта на метлата, без да изрече и една дума. Значи момееше и другояче, а не само с магия!

Въодушевлението му изведнъж угасна, когато осъзна, че колкото и приятно чувство да беше изпитал, всъщност се плъзгаше надолу, докато пътят да се прехвърли през стената беше нагоре. Имаше и нещо с още по-непосредствено значение: беше се озовал на километър от пещерата с едно толкова тежко и тромаво съоръжение, че нямаше никаква надежда да го довлече до върха на хълма сам. А не го ли скриеше от погледите до сутринта, чакаха го неприятности, сериозни неприятности. Хората имаха лошо отношение към машините и към тези, които правят машини.

„Метлите — реши Порджи — в крайна сметка притежават известни предимства. Може и да не се издигат прекалено високо, но поне не ти се налага да се прибираш у дома пеша, след като си летял с метла. Ако имах огромна метла — помисли си Порджи — можех с нея да вдигна Орела във въздуха и така да стигна до пещерата.“

Порджи скочи на крака. Дали пък нямаше да успее? Тичешком хукна нагоре по хълма, като бързаше колкото може, и накрая, останал без дъх, стигна до входа на пещерата. Без да изчака, за да си почине, той яхна метлата и полетя надолу към закъсалата машина.

Пет минути по-късно отстъпи крачка назад и каза:

Метлата не се вдигна във въздуха. Нямаше как. Порджи я беше вързал за рамката на Орела. Когато момчето хвана с ръце машината и я помести, девет десети от теглото й бе изчезнало, неутрализирано от подемната сила на метлата.