Теодор Когсуел: Стената около света

Малкият модел, направен от хартия и клечки, който бе първопричината за бедата, си стоеше върху дърводелската маса. Порджи го вдигна и рязко го подхвърли нагоре. Моделът започна бързо да пада, но като набра скорост, предната му част се изви към тавана и той направи красив лупинг във въздуха. Задържа се в равновесие, но внезапно зави наляво и се блъсна в стената на бараката. Едното му крило се счупи.

Порджи отиде да го вдигне. „Сигурно е възможно само за неща с малки размери, но не и с големи“, горчиво си помисли той. Сандъкът от портокали и напречно закованите върху него дъски бяха най-близкото подобие на модела, което Порджи успя да направи. Унило, момчето остави върху плота счупената дървена птица и излезе навън. Може би господин Уикънс, чичо му и всички останали имаха право. Може би пътят бе само един.

За миг Порджи се замисли и стигна до заключение, което го накара да се усмихне загадъчно. Добре, щеше да го направи както те искаха, но нямаше защо да се бави чак толкова. Ако едва внуците му щяха да намерят разрешение на въпроса, той, Порджи, така и щеше да си остане отсам Стената.

Утре след училище трябваше да започне работа върху новото си хрумване и този път може би щеше да успее.

Чичо му и леля му бяха в кухнята и се караха за него. Порджи спря в хола, водещ към предната стая, и се заслуша.

— Да не мислиш, че ми е приятно да го пердаша? Като че съм някакво чудовище! Болеше ме повече, отколкото го е заболяло него!

— На забелязах да ти личи, като сядаше — сухо подхвърли леля му Олга.

— Добре, какво друго ми оставаше да направя? Господин Уикънс не ми го каза в очите, но ми намекна, че ако Порджи не престане да се шляе, може и да го изхвърлят от училище. Дава лош пример на останалите деца. По дяволите, Олга, та аз правя за това хлапе толкова, колкото и за собствения си син! Какво искаш от мен, да не се меся и Порджи да стигне дотам, докъдето стигна брат ти?

— Не намесвай брат ми! Каквото и да направи Порджи, няма да го биеш заради момчешки лудории! Още е малък.

Чичо му шумно изсумтя.

— Може би си забравила, мила, но ще ти припомня, че през март месец Порджи навърши тринайсет години! Скоро ще стане мъж!

— Тогава защо не си поговориш с него по мъжки?

— Та не опитвах ли? Знаеш докъде стигаме всеки път. Той ме засипва с налудничави въпроси и идеи, аз се нервирам и много скоро се връщаме там, откъдето сме започнали. — И чичо му вдигна ръце. — Просто не знам какво да правя с него! Може би днешното падане ще му бъде от полза. Според мене най-после се уплаши и дълго време ще помни тая случка. А къде е Малкия булдог?

— Не можеш ли да го наричаш Хомър? Стига ми, че приятелите му се обръщат към него с този ужасен прякор. Отиде до Червените скали с децата. Май ще преследват нещо, знам ли.

Чичото на Порджи отново изсумтя и стана.

— Не виждам защо това хлапе не си остане в къщи поне една нощ! Отивам в предната стая да си прочета вестника.

Порджи вече беше там. Прелистваше учебниците си и изглеждаше погълнат от това занимание. Чичо му седна на любимото си кресло, отвори вестника и запали лула. Протегна ръка да остави изгорялата клечка кибрит в пепелника, но както винаги пепелникът не беше на мястото си.

— Писна ми от тая жена! — измърмори чичото, а след това повиши глас: — Порджи!

— Да, чичо Веръл?

— Моля те, донеси ми един пепелник от кухнята. Леля ти пак ги е събрала там.

— Ей сега — каза Порджи и затвори очи. Започна да мисли за кухнята, докато си я представи до най-малката подробност. Очуканият месингов пепелник беше на умивалника, оставен там от леля му, след като го беше измила. Порджи присви малкото око, което усещаше в главата си, съсредоточи погледа му върху металната съдинка и прошепна:

Едновременно с това Порджи мислено си представи извисяване. Пепелникът се заклати и бавно се вдигна във въздуха.

Порджи го задържа да виси, след което бързо си представи кухненската врата и хола и насочи пепелника натам.

— Порджи! — чу се сърдитият глас на чичо му. Порджи подскочи, а в хола се чу трясък, когато освободеният от мислите му пепелник тупна на пода.

— Колко пъти съм ти казвал да не левитираш предмети из къщата? Ако ти е много трудно да идеш до кухнята, кажи ми, сам ще ида.

— Просто се упражнявах — опита да се защити Порджи.

— Упражнявай се навън. Целите стени са изподраскани от предмети, които се блъскат в тях. Знаеш, че не бива да си играеш с телекинезата извън зрителното поле, щом още не си постигнал пълното визуализиране. Иди сега и ми донеси пепелника.