В кабинета стана тихо. Всеки бе зает със собствените си мисли.
Накрая господин Уикънс каза:
— Не ми се иска да се ровя в неприятното минало, Порджи, но няма да е зле, ако си припомниш какво се случи с баща ти. Неговите съмнения се проявиха по-късно от твоите, известно време той бе най-обещаващият сред учениците ми, но и той се съмняваше не по-малко от тебе.
Уикънс дръпна едно чекмедже на бюрото, порови се в него и измъкна купче листа, пожълтели от времето.
— Това е рефератът, който го погуби. „Изследване на немагическите методи за левитация2.“ Написа го за присъждане на степента Младши адапт.
Учителят хвърли доклада пред Порджи, сякаш докосването до него бе омърсило пръстите му.
Порджи понечи да събере листата. Господин Уикънс изкрещя:
— Не го пипай! Съдържа сквернословие!
Порджи отдръпна ръката си. Погледна най-горния лист и видя една ясна рисунка на нещо, което приличаше на птица, само че имаше два чифта крила, отпред и отзад.
Господин Уикънс прибра листата в чекмеджето на бюрото си. Погледът му, пълен с неодобрение, се кръстоса с погледа на Порджи и учителят каза:
— Ако искаш да вървиш по пътя на своя баща, никой от нас не може да те спре. — Гласът му сурово се извиси. — Но друг би могъл да те спре… Не забравяй за Черния човек, Порджи, защото стъпките му всяват ужас! В очите му гори огън и няма заклинание, което може да те предпази от него! Като дойде да вземе баща ти, стана тъмно посред бял ден и се чуха страшни писъци. Когато слънчевата светлина се завърна, беше изчезнал заедно с баща ти. Колкото и да мислим, няма да узнаем къде са. — И господин Уикънс поклати глава, сякаш не можеше да се откъсне от спомена, след което посочи към вратата: — Добре си помисли, преди да направиш нещо, Порджи! Добре си помисли!
Порджи наистина се бе замислил, когато си тръгваше, но мислеше повече за скицата, нарисувана от баща му, отколкото за Черния човек.
* * *
Оранжевата щайга, върху която имаше две сложени напреки дъски за крила, приличаше малко на рисунката на баща му, но външният вид мамеше. Порджи седеше на стълбището към задния вход на къщата, обзет от жал, и периодично разтриваше две болезнени места от тялото си. Макар че те се намираха в противоположни краища и се дължаха на различни първопричини, и двете имаха едно и също начало. Задните части го боляха вследствие на щедростта, която беше проявила ръката на чичо му. С подутия нос се бе сдобил от въздухоплавателно произшествие.
Беше качил измислената с много мъки „машина“ върху бараката за дърва и скочи с нея оттам, за да полети. Вместо полет обаче последва страхотно падане, всичко се разби на трески и от очите на Порджи изкочиха искри, когато носът му се удари в нещо твърдо.
Сега съжаляваше, задето бе поканил Булдога да бъде свидетел на успеха му, защото така историята стигна право до ушите на чичо му и се получиха обичайните последствия.
А за да бъде сигурен, че даденият от него урок няма да бъде забравен, чичото лиши Порджи от метлата за срок от една седмица. И за да не може Порджи да хитрува, преди да заключи метлата в килера, чичото й направи магия.
„И без това не ми се летеше“, каза си нацупено Порджи, но преструвката не направи поражението му по-леко. Бандата се готвеше да отиде на Червените скали след залез слънце, щяха да преследват прилепи, и на Порджи също му се ходеше.
Той заслони очите си с ръка и погледна към западната Стена, откъдето се носеше смях и глъч. Приближаваха се на метлите, летяха бързо и високо. Порджи влезе в бараката, за да не го видят. Зарадва се, че се е скрил, защото те слязоха по-ниско и взеха да кръжат над къщата, като викаха него и Булдога. Натискаха клаксони и крещяха, докато Хомър излетя от прозореца на спалнята и тръгна с тях.
— Порджи не може да дойде! — чу се гласът му. — Татко го напердаши и му взе метлата. Да вървим!
И Хомър бързо направи лупинг, издигна се и поведе бандата. Носеха се ниско над земята на път за Червените скали. Булдога им беше станал главатар, откакто му дадоха голяма метла. Профучаваше сто и петдесет метра нагоре, увисваше на метлата, стиснал я само с колене, и се пускаше. Падаше като камък надолу с разперени ръце и извито тяло, както се гмурка лебед, а после, когато до земята оставаха не повече от три метра, викваше и метлата му се спускаше като стрела надолу, пъхаше се, за да я яхне, и го издигаше с бръснещ полет, като почти се докосваше до върховете на дърветата.
Читать дальше