Теодор Когсуел - Стената около света

Порджи тихо излетя през отворения прозорец, прекоси двора и стигна до бараката.

Щом влезе вътре, провери внимателно дали пердетата на всички прозорци са спуснати. После запали свещ. Отмести разкъртената дъска, под която бе скрил книгата и необходимите съставки, и бързо приключи с първоначалните приготовления.

Най-напред използува глинестата пръст, която бе взел от гробището, за да направи едно грубо подобие на птица. После забоде от двете страни на фигурката по няколко пера, взети от закланото за неделния обед пиле, които да представляват крилата, след което намаза всичко с някаква гадна течност, приготвена предварително.

Когато започна да прави заклинанието, луната тъкмо се спускаше зад Стената. Свещта хвърляше отблясъци върху страниците на старата книга, докато Порджи бавно и старателно произнасяше трудните думи.

Дойде моментът да се заеме с жабата и докато Порджи събере сили, малко оставаше да се откаже. Накрая все пак надви страха си и направи каквото трябваше. После, като се смръщи, бодна показалеца си с карфица, бавно изстиска необходимите три капки кръв върху грубата глинена фигура и прошепна:

Замръзнал на място, Порджи чакаше. Стори му се, че е заобиколен от кръг, в който цари тишина. Вятърът, духащ в клоните на дърветата навън, бе стихнал и се чуваше само учестеното дишане на момчето. Глинената фигура, осветявана от треперливата свещ, сякаш леко се местеше, като че се готвеше да полети.

Порджи се наведе над нея в очакване, изпънат като струна. Представяше си мислено, че строи гигантска птица с мощни крила, която ще го вдигне над Стената, ограждаща Света. Щеше да се спусне ниско над училището и да размаха великодушно ръце, за да си вземе сбогом, а после, щом децата яхнеха метлите си, за да го последват, щеше да започне да се издига все по-високо и по-високо, докато стигнеше дотам, докъдето те не можеха да летят подире му и останеха да кръжат безпомощно под него. Накрая щеше да прелети над Стената — поне трийсет метра над нея, а после щеше да се спусне от другата страна в голямата неизвестност.

Пламъкът спря да потрепва и свещта засвети ясно и равномерно. До нея все така стоеше глинената птица — безжизнена и неподвижна.

Минутите се нижеха и постепенно очите на Порджи се отвориха за истината: пред него лежеше воняща топка кал с няколко пера, забучени в нея. Порджи вдигна тялото на мъртвата жаба и тихо каза: „Много съжалявам“, а очите му се напълниха със сълзи.

Отиде да погребе жабата и когато се завърна, представи си мислено фигурата на глинената птица и сърдито я запрати да обикаля из бараката. От нея все по-бързо и по-бързо се сипеха пера, докато отвращението. на Порджи не надделя, той отдръпна съзнанието си от нея и птицата се разби в неравната дъсчена стена. Превърна се в купчина миризлив боклук и се пръсна по пода. Порджи подритна парчетата — беше сърдит, обиден и объркан.

Счупеният модел на летателно съоръжение си стоеше там, където го бе оставил — в далечния край на дърводелската маса. Порджи отиде и го взе.

„Ти поне летя само, без да ми се налага да убивам някоя нещастна жаба“ — каза му той.

После Порджи претегли модела на дланта си и взе да се чуди. Хрумна му, че дървените крила на сандъка от портокали сигурно са били прекалено тежки.

„Може би ако успея да намеря дълги и тънки пръти… — помисли си Порджи — и ако направя крилата от платно…“

През следващите три месеца съзнанието на Порджи беше заето само с едно: с машината, която правеше в просторната стара пещера на върха на дългия хълм, намиращ се отвъд горичката. Като последствие уроците непрекъснато оставаха на заден план.

И у дома нещата не стояха твърде приятно: Малкия булдог смяташе за свое задължение да осведомява подробно родителите си за неуспехите на Порджи. Обаче Порджи не му обръщаше внимание. Имаше прекалено много работа. Използуваше всеки откраднат миг да търси материали и да ги сглобява.

Следобеда, когато машината бе окончателно завършена, Порджи едва успя да се откъсне за малко от нея, за да отиде у дома да вечеря. Хапките засядаха на гърлото му, а десерта въобще не дочака.

Седна на ливадата пред пещерата и започна да чака нощта. В радиус на трийсетина километра в долината под него се виждаха мигащи светлинки там, където имаше селце. Тъмната и заплашителна грамада на Стената, която ги ограждаше, приличаше на прегърнали ги ръце. Накъдето и да погледнеше Порджи, Стената се извисяваше в нощния мрак. Очите му следваха извивките й, докато погледът му направи пълен кръг, и тогава Порджи заканително размаха юмрук.