Теодор Когсуел - Стената около света

Съвсем оклюмал, Порджи излезе и отиде в коридора. Когато видя къде беше паднал пепелникът, неволно подсвирна. Вместо да стигне до средата на хола, пепелникът се беше отклонил около метър и когато Порджи го изпусна от мислите си, беше паднал право на холната масичка. Още миг и е щял да връхлети върху скъпата алабастрова ваза на леля му.

— Заповядай, чичо! — каза Порджи, като внасяше пепелника в стаята. — Извинявай.

Чичото погледна нещастното му лице, въздъхна, протегна ръка и с умиление разроши косата му.

— Горе главата, Порджи! Извинявай, че ми се наложи да те понатупам следобед. Направих го за твое добро. Разбери, че ние с леля ти искаме да те предпазим да не се забъркаш в някоя истинска каша. Знаеш какво отношение имат хората към машините. — Лицето на чичо му се изкриви, сякаш бе произнесъл неприлична дума. — Върви сега да учиш, станалото станало. Но не забравяй, Порджи: ако има нещо, което не ти е ясно, недей да правиш разни работи на своя глава. Ела да ме попиташ и ще си поговорим като мъже.

Лицето на Порджи грейна.

— Има нещо, за което много се чудя!

— Какво? — попита го предразполагащо чичо му.

— Колко орли ще са необходими, за да издигнат човек толкова високо, та да види какво е от другата страна на Стената?

Чичо Веръл много бавно преброи до десет.

На другия ден Порджи се залови с новия си проект. Щом свършиха часовете, той отиде до Обществената библиотека и се качи по стълбите до главната зала, където се правеха поръчките.

— Тук не се разрешава да влизат момчета — каза му библиотекарката. — Детският отдел е на долния етаж.

— Но аз търся книга — възпротиви се Порджи. — Книга за това, как се лети.

— Този отдел е само за възрастни.

Порджи бързо взе да премисля възможностите си.

— Чичо ми може да взема книги оттук, нали?

— Сигурно.

— И може да ме изпрати, за да му взема някоя книга, нали?

Библиотекарката неохотно кимна.

Порджи се зарадва, че не му се налагаше да лъже. Щом библиотекарката разбираше неправилно въпросите му, то си беше нейна работа.

— Добре тогава — продължи Порджи. — Имате ли някакви книги за това, как може да се накарат някои неща да летят във въздуха?

— Какви неща?

— Неща като птици.

— Птиците не се карат да летят. Те летят по рождение.

— Нямах предвид истинските птици — рече Порджи. — Искам да кажа птици, които човек сам прави.

— А, имаш предвид анимацията? Почакай малко, сега ще визуализирам.

Библиотекарката затвори очи и в противоположния край на залата чекмеджетата на един шкаф с фишове взеха да се измъкват и прибират едно подир друго.

— Аха, може би това му трябва — промърмори след миг библиотекарката и отново се съсредоточи. От рафтовете се вдигна голяма книга с метални обкови на кориците, прелетя през стаята и се спря на бюрото пред жената. Библиотекарката извади картончето с индекса от вътрешното джобче на книгата и го помести към Порджи.

— Напиши тук името на чичо си.

Порджи го написа и като притисна книгата към гърдите си, побърза незабавно да излезе от библиотеката.

Докато Порджи прехвърли три четвърти от книгата, обзело го беше вече дълбоко отчаяние и бе готов да се откаже. Пълно беше с магии за възрастни. Всички указания, на които попадаше, или бяха обяснени с думи, които Порджи не разбираше, или изброяваха съставки, които нямаше как да се намерят: прах от рога на еднорози или кръв от червенокоси девици.

Порджи не знаеше значението на думата „девици“. В енциклопедията на чичо му пишеше, че само девица е можела да язди еднорог. От друга страна, познаваше едно червенокосо момиче на име Дороти Бигс, което живееше малко по-надолу по пътя. Порджи обаче имаше чувството, че нито тя, нито близките й щяха да погледнат благосклонно на молбата да му дадат два литра от нейната кръв, затова търпеливо продължи да се рови из книгата. Почти накрая откри указания, които си помисли, че ще може да изпълни.

Отидоха му два дни, докато събере съставките, необходими за приготвянето на сместа. Трудно му беше да намери единствено жаба — с другите неща, макар че бяха гадни и смърдяха, се снабди лесно. Беше важно да проведе експеримента в определено време на определена дата и Порджи изненада господин Уикънс, понеже изведнъж започна да проявява интерес към часовете по практическа астрология.

Накрая, след множество мъчителни изчисления, Порджи реши, че подходящият момент е настъпил.

Късно същата вечер той се измъкна от леглото, открехна вратата на спалнята си и се ослуша. В къщата цареше тишина, като се изключи шумът, вдиган от чичо му Веръл, който звучно хъркаше. Порджи излезе, внимателно затвори вратата и взе метлата си от килера — чичо му се беше размекнал и бе отменил наказанието.