Теодор Когсуел: Стената около света

Порджи знаеше, че вече е прекалено голям, за да плаче, но когато стигна до своята стая, не можа да сдържи сълзите си. Просна се на леглото, заровил глава във възглавницата, но изведнъж чу свистене откъм прозореца. Погледна нагоре и видя Малкия булдог, яхнал метлата си, да се смее злорадо.

— Какво искаш? — подсмъркна Порджи.

— Само бебетата плачат — каза Малкия булдог.

— Аз не плача. Имам хрема.

— Току-що видях господин Уикънс. Излизаше от старата пещера, дето е зад горичката. Ловя се на бас, че е отишъл да повика Черния човек.

— Нищо не знам за тая стара пещера — рече Порджи и приседна на леглото.

— Ами, не знаеш! Един ден те проследих дотам. Държиш вътре машина. Казах на господин Уикънс и той ми даде пари да се почерпя. Много беше заинтересуван.

Със зачервено лице и стиснати юмруци Порджи скочи от леглото и изтича на прозореца.

— Сега ще те наредя!

Малкия булдог се дръпна назад, така че Порджи да не стига до него, а после му направи дълъг нос и му се изплези. Порджи започна да го замерва с разни неща и тогава Булдога, като го подразни на прощаване, полетя към срещата на Стария Плешивец.

Тъкмо чичото на Порджи се канеше да влезе в кухнята и да си направи сандвич, когато се звънна. Той изсумтя и отиде в хола. На вратата стоеше господин Уикънс. Влезе вътре и взе да премигва на светлината. Изглежда се чудеше откъде да започне.

— Нося лоши вести — рече накрая той. — Става въпрос за Порджи. Жена ви будна ли е?

Чичото на Порджи разтревожено кимна.

— Най-добре и тя да чуе каквото имам да кажа.

Влязоха във всекидневната и леля Олга се принуди да остави настрани плетката.

— Порджи пак е забъркал каша — уведоми я чичото.

Леля Олга въздъхна.

— Сега пък какво е направил?

Господин Уикънс се поколеба, прочисти гърлото си и накрая каза тихо, с приглушен глас:

— Порджи е направил машина. Научих го от Черния човек. Тази вечер той ще дойде да вземе момчето.

Чичо Веръл се втурна по стълбите да доведе Порджи. Но Проджи го нямаше в стаята му.

Леля Олга седеше в креслото, пищеше и плачеше.

Луната се бе издигнала високо в небето и сребристата й светлина обливаше околността. Порджи различаваше всичко по земята така ясно, като че беше ден. Далече вляво, на километри оттам, където летеше, различи трепкащи малки огньове на върха на Стария Плешивец — там се бе събрала бандата. Опита се да потисне силното желание да полети нататък, но накрая му се подчини. Въртя се в кръг с Орела над една група дървета, докато силните въздушния течения го поеха и го издигнаха почти до височината на Стената. Тогава се извъртя и направи вираж по посока на далечните блещукащи светлинки.

Няколко минути по-късно бавно мина над върха на височина двеста и четирийсет метра, като проучваше въздушните потоци около стените. В отдалечения край на Плешивеца имаше силно течение надолу, където Порджи внезапно пропадна както се плъзгаше плавно, но бързо зави и преди да слезе прекалено ниско, успя да се измъкне. От другата страна, по посока на каньона, той най-после откри каквото търсеще: издигащо се течение, което сякаш нямаше горна граница.

Постара се да запомни мястото, след което закръжи надолу към сборището. Скоро слезе толкова ниско, че различаваше отделните фигури, всяка седнала около своя огън. Порджи пое дълбоко въздух и извика:

— Хей, Малък булдог!

Една набита фигура скочи на крака и започна да ое озърта уплашено за източника на призрачния глас.

— Гледай нагоре!

Порджи бръкна в джоба си, извади едно камъче и го метна. Камъчето улучи една скална издатина на две крачки от Малкия булдог. Братовчедът на Порджи нададе ужасен вик. Останалите деца наскачаха и вдигнаха глави към нощното небе, с очи, заслепени от светлината на огъня.

— Казах ти, че ако поискам, ще дойда на срещата — изкрещя Порджи. — Но вече не ми се идва. Нямам време за бебешки игри, отивам да се прехвърля отвъд Стената!

След като прелетя над платото, Порджи се намираше на не повече от десетина метра височина. Когато се наведе надолу, лицето му ясно се виждаше от отблясъците на огньовете.

Порджи направи дълъг нос и извика:

— Пукайте се от яд, не можете да ме стигнете!

Когато се плъзна над склона, краката му почти докосваха земята. Настъпи само миг тревожно очакване, след което усети как течението уверено и твърдо поема крилата.

Погледна назад. Бандата се суетеше, чудеха се какво се е случило. Чу се сърдитият глас на Малкия булдог, който даде заповед, и след леко объркване и колебание момчетата хукнаха към метлите си и се вдигнаха във въздуха.