Теодор Когсуел - Стената около света

Порджи повлече машината нагоре по хълма и я пъхна в пещерата. После погледна нощното небе и се притесни: беше по-късно, отколкото смяташе. Трябваше отдавна да си е у дома в леглото. Но когато си спомни какво чувство за сила изпита докато летеше, Порджи не можа да се удържи и отново измъкна Орела навън.

След като провери дали метлата продължава да е здраво вързана за рамката, Порджи отново се понесе нагоре. Този път, когато попадна във въздушния комин над дърветата, момчето се издигна с още трийсетина метра, преди да бъде отнесено встрани. Лъкатуши в тъмнината, докато отново се приближи до комина и тогава започна да кръжи все по-нагоре.

Издигаше се все по-високо и по-високо, докато стигна до такава височина, до която метлите не можеха да се издигат!

Когато обаче реши да се завръща, не му беше никак лесно. Два пъти го подемаха въздушни течения, спускащи се надолу, които без малко не го запокитиха към земята, докато успее да се отскубне от прегръдките на вятъра. Само благодарение на подемната сила на метлата успя да се задържи във въздуха. Метлата неутрализираше по-голямата част от тежестта и Орела беше толкова олекнал, че и най-малкото раздвижване на въздуха го понасяше нагоре.

Порджи успя да приземи планера на хвърлей камък от пещерата.

„Утре вечер пак! — ликуваше Порджи, докато отвързваше метлата. — Утре вечер пак!“

Щеше да продължи на следващата вечер, а след нея дойдоха още много вечери. Орела беше много чувствителен към теченията и Порджи установи, че ако полага усилия, може да лети часове наред, като минава от един на друг въздушен комин. Трудно му беше да не споделя тайната си, трудно се удържаше да не крещи на висок глас какво бе постигнал, но нямаше как. Нощем се измъкваше навън, за да се упражнява, и се прокрадваше у дома на зазоряване, за да поспи поне малко.

Огради с червено датата на четиринайсетия си рожден ден и започна да чака. Имаше причини да чака.

В Света, заобиколен със Стената, четиринайсетият рожден ден бележеше границата между малките и големите, между детето и младия мъж. Най-важното беше, че тогава водеха момчето до Голямата кула, където живеят адаптите, и му връчваха метла с нормално големи размери, която се подчинява на страшно силни магии. Големите метли можеха да се издигат до сто и осемдесет метра — два пъти по-високо от малките метли на децата.

Порджи имаше нужда от метла за възрастни — имаше нужда от по-голяма подемна сила, защото бе открил, че само мощни въздушни комини могат да го издърпат над тавана от деветдесет метра, след който метлата му преставаше да върши работа. Преди да прекоси ширналата се равнина, отделяща го от каньона, където излизаше голям вятър, Порджи трябваше да успее да се издигне почти на височината на Стената.

Ето защо момчето броеше бавно минаващите дни и се упражняваше в летене през бързо минаващите нощи.

Следобедът на четиринайсетия му рожден ден завари Порджи седнал на стъпалата към предната веранда, облечен в официалните си дрехи, в очакване чичо му да излезе от къщата. Малкия булдог се появи и седна до Порджи.

— Бандата се събира довечера на върха на Плешивеца — рече му Малкия булдог. — Жалко, че не можеш да дойдеш.

— Мога, но не искам — каза Порджи.

— Как така да можеш? — присмя му се Булдога. — Ще ти пораснат крила и ще долетиш, така ли? Старият Плешивец е висок сто и петдесет метра, а твойта детска метла не може да те вдигне дотам.

— Днес е рожденият ми ден.

— Мислиш, че ще получиш нова метла?

Порджи кимна.

— Няма да стане. Чух мама и татко, като си говореха. Татко е вбесен, понеже имаш поправителен по алхимия. Каза, че това ще ти послужи за урок.

Порджи усети, че му прималява, но нямаше да го покаже пред Малкия булдог, за да не му достави удоволствие.

— Много важно — рече той. — Ако искам, пак мога да дойда на срещата. Ще има да вземаш.

Малкия булдог избухна в смях, яхна метлата си и се понесе надолу по улицата. Порджи чака още час, но чичо му не се появи.

Момчето влезе в къщата. Никой не отвори дума за нова метла чак до края на вечерята. Тогава чичо му го извика във всекидневната и му съобщи, че няма да получи нова метла.

— Но нали ми обеща, чичо Веръл?

— Обещах ти, ако всичко е наред. Това „ако“ беше много голямо. Забрави ли?

Порджи втренчи поглед в пода и започна да рови с крак по овехтелия килим.

— Но аз се стараех…

— Сигурен ли си, сине? — Чичо му гледаше строго, но доброжелателно. — Стараеше ли се и днес, когато заспа в час? Опитах се и да говоря с тебе, опитах се и да те натупам, но и от двете няма полза. Може би сегашното наказание ще те вразуми. Затова тичай горе и сядай над учебниците. Когато разбера, че си оправил успеха си, ще си поговорим дали можеш да получиш нова метла. А дотогава ще трябва да се задоволиш със старата.