Кристина Скай - Открадни сърцето ми

— Позволи ми да се представя. Аз съм Хамид бин Салим, капитанът на гвардията на алжирския паша. И понеже бях толкова откровен с тебе, мисля, че е време да отговориш на въпросите ми.

— Как ли пък не!

— Тигрица, а? — тихо каза похитителят й. — Но се чудя дали ще бъдеш толкова бясна след няколко минути.

Сърцето на Силвър заби силно. Възможно бе да са хванали Брам. Краката й изтръпнаха при мисълта, че брат й можеше да попадне в ръцете на този звяр. Но тя реши да покаже на престъпника, че не се страхува.

— Съмнявам се — кисело каза тя.

— Колко неприятни сте вие, англичанките. Нашите жени са далече но сговорчиви — благодарение на Аллах.

— Благодарение на камшици и грубияни като тебе.

Похитителят се усмихна.

— Какво искаш от мене? — попита тя.

— Много е просто. Първо искам записките на баща ти и дневника му. После искам товара със злато, който скрих в сандъчетата с лавандулови насаждения, изпратени от Средиземноморието в деня преди смъртта му.

Силвър стисна юмруци. Изведнъж още част от мозайката дойде на мястото си. Значи той беше един от онези, които са искали да замесят баща й в някакъв пъклен план.

Но тя се постара да прикрие вълнението си.

— Не знам нищо за никакъв товар. Много внимателно прегледах нещата на баща си и не намерих никакво злато, уверявам те. Сигурно вече знаеш това, тъй като си претърсил работилниците.

— О, да, но само глупак не би скрил добре такова богатство, а ти скъпа далеч не си такава.

Хамид извади украсена със скъпоценни камъни кама от пояса си. Насочи извитото й острие към гърлото на Силвър и каза:

— Мисля, че е време да ми отговориш, невернице, къде е скрито златото?

— Няма никакво злато. Да не мислиш, че не бих го използвала?

Хамид сви рамене.

— Ако си толкова умна, колкото си мисля, няма да го използваш. Лавендър Клоуз отдавна е под наблюдение. Трябва да си забелязала.

Силвър го изгледа заплашително.

— Пусни ме! Нямам нищо твое!

Хамид се засмя хладно.

— О, имаш, Госпожице Сейнт Клеър. Почти хиляда лири в злато!

— Лъжеш!

— Ни най-малко! Но ти си упорита като баща си. Какво нещастие, че хората, които изпратих при него, се оказаха глупаци.

— Какво имаш предвид?

— Когато баща ти вече не ни беше от полза, бяха изпратени хора да го отвлекат. Той не можеше да си позволи да откаже предложението ни, понеже неговите растения бяха идеално прикритие.

— Но той отказа да върши мърсотиите ви!

— О, скъпа, само няколко седмици мъчения и той щеше да се съгласи на всичко. Просто онези глупаци отвлякоха друг вместо него. Бяха се объркали в проклетата мъгла. Доведоха човек с червен карамфил на ревера, а не с червена роза.

— Люс — каза Силвър, най-после разгадала мистерията.

— Да, вместо баща ти, отвлякоха възхитителния маркиз Данууд. Докато открихме грешката, вече беше твърде късно. Пленникът бе държан изолиран повече от година по нареждане на приятелите ни в Лондон. Знаеше прекалено много и не можехме да допуснем да се върне. А с баща ти приключих много бързо.

— Убил си го! — изсъска Силвър.

— Разбира се, скъпа. Това е наказанието за всички, които изменят на пашата.

— И защо избрахте баща ми?

— Защото разполагаше с идеално средство за пренасяне на златото ни в Англия. Можехме да го крием сред пръстта на неговите насаждения, без никой да обърне внимание.

— И кой измисли това? — изсъска тя.

— Лорд Ренуик, разбира се. Човекът, когото ти и брат ти едва не заловихте в Кингс Лин. Да, ти беше много находчива, Госпожице Сейнт Клеър. Не се уплаши дори когато изпратихме хора да те прогонят от земята ти. Направо ме изкушаваш да те отведа със себе си. Ще бъде истинско предизвикателство да те опитомя.

— Първо ще трябва да ме убиеш и тогава ще ме на караш да ти се подчиня, куче!

— Това е последната възможност. Но мисля, че ще се разберем. Даваш ми дневника на баща си и аз ще ти подаря живота.

— Много добре, но има малък проблем. Нямам представа къде е скрито това злато и дали изобщо има такова.

— Мислиш, че не говоря сериозно, но може би това ще те убеди.

Хамид се обърна и плесна с ръце.

Появиха се двама мъже, които влачеха някакъв човек. Силвър изтръпна. Човекът беше в безсъзнание.

— Не! — извика тя ужасена. — Не и Люс!

— Но разбира се, скъпа. Когато твоят англичанин избяга, трябваше скъпо да платя. Настъпи моментът да си отмъстя.

Силвър се извърна с блеснали очи.

— Змия! Ти си този, който го е бил жестоко с камшик!

Тя диво изпъна въжето на китките си.