Кристина Скай: Открадни сърцето ми

Сестра му прекоси стаята и се хвърли в силните му ръце. Той я притисна до сърцето си. Тя вдигна глава.

— Знаех, че си жив, но че си в опасност, в огромна опасност. Казваха ми да не се надявам, да не чакам, но аз знаех, че грешат.

Люс се наведе и нежно целуна косите й.

— Права си била, скъпа, но е било по-добре да се от кажеш като всички останали.

— Никога! — заяви тя, стискайки ръката му.

И тогава Иън застана до тях, щастлив и объркан.

— Къде беше цели пет години, скитнико? Дори и за комарджия като тебе играта на карти продължи прекалено дълго.

Люс потупа Иън по рамото.

— Историята е дълга, Иън, и съм уморен от пътуването. Но, за Бога, ти си пораснал. Я виж раменете си. Да не си на Полуострова?

Иън кимна.

— Откога?

— Вече две години.

— Тогава съм сигурен, че има за какво да си поговорим, малки братко — каза Люс. В гласа му имаше ирония, тъй като Иън беше само инч по-нисък.

— Ами аз? — Херцогиня Кранфорд се беше приближила до тях. — Нищо ли няма да кажеш на баба си.

Люс пристъпи към крехката стара дама.

— Изглеждаш възхитително, бабо. Изобщо не си остаряла, откакто те видях за последен път. Роклята ти е великолепна. Виждам, че не си изгубила безупречния си вкус.

— Ласкател! — каза баба му през сълзи. — Но този път няма да говориш както си знаеш. Ще задавам въпроси и искам отговори. Какво имаше предвид, като из чезна и ни остави да се измъчваме до смърт?

Иън пристъпи напред, поставяйки ръка на рамото на Люс.

— Сигурен съм, че той ще ни каже, когато му дойде времето, бабо.

Люс най-сетне седна и разпита за пътешествието на херцога и херцогинята до Италия. Но баба му продължаваше да го измъчва с въпроси.

— Винаги си била безмилостна, бабо. Спомням си, когато ме залови, покачен на големия дъб. Бях докопал пистолета на баща си и се канех да убия триста бандити. Още нося белезите от пердаха ти по задните си части.

— Това си заслужил, момче.

Люс щастливо притисна до себе си старата жена. Помисли си, че петте години бяха променили всички. Беше доволен, че ги вижда, и засега това беше достатъчно, въпреки че не знаеше дали ще остане, или не.

— И така, къде е тя? — попита Люс, мислейки си за жената, която бе откраднала сърцето му.

В очите на херцогинята блесна закачливо пламъче.

— Тя ли?

— Не си играй с мене, бабо. Искам да знам къде е Силвър Сейнт Клеър.

— Сейнт Клеър?

Херцогинята се втренчи в Иън и Индия.

— Спомняте ли си това име, скъпи мои?

Двамата бяха достатъчно мъдри, за да не се противопоставят на баба си.

— Бабо!

В гласа на Люс имаше явна заплаха.

— О, да, сега си спомних името. Очарователно момиче, малко твърдоглаво, но малко упорство никога не е излишно. Беше тук с гениалния си брат. Напомня ми за баща ти на неговите години. Беше луд по антики.

— Бабо!

— Я не ми ръмжи, звяр такъв! Изобщо не ме плашиш. Красивата млада жена не е тук. Случи се така, че си тръгна.

— Какво е направила?

Широко усмихната, Индия прегърна брат си.

— Наистина е много красива, Люс, но ми кажи сънува ли онзи сън?

Люс се изчерви.

— Какъв сън? Не знам за какво говориш, Индия.

— Разбира се, че знаеш, лъжецо. Сънят, който сънуват всички от семейство Деламиър в нощта, след като срещнат истинската си любов. Мама ни разказа, че първият Деламиър бил измамен в любовта и бил много нещастен. Не си ли спомняш? Заради своето нещастие духът му винаги се появява в сънищата, за да предупреди наследниците си, че са срещнали любовта на живота си. По този начин те няма да повторят грешката му.

Люс се беше изчервил още повече.

— Не знам нищо за подобни глупости.

— Разбира се, че знаеш. Изчервяваш се като ученик. Виждаш ли, Иън?

— Не, нищо не виждам, палавнице. Само си въобразяваш.

— О, проклети мъже! Лепнали са се един за друг! Бабо, ти нали видя?

— Може би.

— Дявол да го вземе, бабо, къде отиде тя?

— Госпожица Сейнт Клеър се върна в Кингсдън Крос.

— Какво е направила?

— Наистина, любов моя, започваш да се повтаряш. Госпожица Сейнт Клеър настоя да си тръгне възможно най-бързо. Каза ми, че трябва да ти предаде важна информация.

— Кога тръгна?

— Преди два часа.

— Неразумна, малка глупачка! — извика Люс и свъси вежди. — Трябва веднага да тръгна.

Херцогинята започна да протестира, но Иън леко я докосна по рамото.

— Люс знае какво трябва да направи, бабо. Мисля, че не е лошо да помолиш готвача да опакова храна за из път.

Херцогинята заплашително изгледа Люс.

— Надявам се, че няма да изчезнеш още пет години, нехранимайко такъв!