Кристина Скай - Открадни сърцето ми

— Дори не бих си мечтал за подобно нещо.

Люс не се усмихна. Мислите му вече бяха на пътя за Кингсдън Крос.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — снижи глас Иън. — Братът на госпожица Сейнт Клеър има бележник. Наред с другите неща, там има твой портрет. Ето как разбрахме, че сте свързани. Но в скицника имаше още една рисунка. На Деймиън Ренуик.

Люс изруга.

— Подозирам, че има нещо общо с инцидента в Лин, когато той едва не ги прегази с фургона.

— Доста необичайно за Ренуик да кара фургон.

— Боя се, че не мога да ти кажа повече. Той беше избягал, когато отидохме при нея. Можеше да узная повече подробности, но всичко стана прекалено бързо, след като намерих бележника. Но съм сигурен, че имаш причини да вършиш всичко това. Само че следващия път не подценявай семейството си, глупчо.

— Няма да има следващ път, нали, Люс? — попита нежно Индия.

— Искрено се надявам, скъпа моя.

Люс беше мрачен, въпреки че се опитваше да не го покаже.

— Но трябва да ви предупредя, че още първия път, когато видях госпожица Сейнт Клеър, вече не бях същият.

Люс обмисляше тези думи отново и отново по дългия прашен път от Суолоу Хил на юг към Кингсдън Крос. Силвър бе преобърнала така живота и сърцето му, че по някога му се струваше, че губи контрол.

Но не би дал това чувство дори за целия свят, реши Люс. И щеше да направи всичко, за да предпази тази вироглава жена от нови опасности.

Независимо дали й харесва, или не.

Три часа по-късно, с потънало в прах лице и кални ботуши, Люс се изкачи по хълма на Лавендър Клоуз. Скочи от седлото и се отправи към оранжерията. Когато пристъпи прага, усети как нещо хладно пълзи по гърба му.

Етажерките бяха съборени, масите — преобърнати, а растенията бяха пръснати навсякъде. Ужас сви сърцето му.

— Силвър?

Иззад засадения в саксия бор се чу стон. Тинкър!

Люс се отправи натам и видя Брам да седи, пъхнал ръка под главата на стария човек, от която течеше кръв.

— Мили Боже, можеш ли да говориш? Можеш ли да ми кажеш какво се случи, Тинкър?

— Бяха трима. Дойдоха изотзад, докато почиствах проклетата вана за дестилиране. Търсеха нещо, което не беше цвете. Събориха ме, след като преобърнаха всичко тук. Нищо друго не помня. Господарят Брам ме намери преди малко.

— Но къде е Силвър?

Гласът на Люс беше груб от нетърпение.

Брам посочи писалището на Силвър.

— Когато влязохме, там имаше бележка. Тя я прочете и хукна навън. Не можах да я спра.

— Не се тревожи — успокои го Люс. — Никой не може да спре Силвър. Но нека хвърля един поглед на бележката.

Той взе смачканото късче хартия и го прочете.

Скъпа моя Сузана, нуждая се от помощта ти. Открих нещо невероятно, свързано с тайнствената смърт на баща ти.

Ела при мен в старата мелница преди залез.

Пръстите му се свиха.

Името му, но не и почеркът. Но откъде би могла да знае тя?

Усети как страхът нахлува в душата му. Когато след миг излезе от стаята, лицето му беше твърдо като гранит.

Плискаха вълни.

Някъде в далечината се чуваше писък на морски птици.

Поклащане, докато греблата потъваха и излизаха на повърхността.

Силвър отвори очи в тъмнината. Бяха я заловили в храсталака пред мелницата. Прокле се за глупостта си само миг, след като ги видя. Люс никога не би я призовал на такова опасно място. Защо не беше помислила, преди да хукне?

Но сега бе твърде късно, помисли си Силвър, усещайки вкуса на кръвта в устата си. Беше завързана и захвърлена в някаква лодка. Чу приглушени гласове. После я грабнаха груби ръце и я натикаха в мелничарски чувал.

Повдигаше й се. Люлееше се напред-назад, увиснала на рамото на похитителя. Чу се проскърцване на врата. После я захвърлиха върху студения под. Острие преряза грубия чувал.

В следващия момент Силвър се взираше в пламъка на свещ.

— О, добре дошла, скъпа моя.

Премигвайки, тя скочи на крака и се втренчи в мъжа пред себе си. На едното му ухо висеше обица и очите на мургавото му лице бяха сурови.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита гневно Силвър, макар че едва се държеше на краката си.

Мъжът се изсмя.

— Какво, никакъв страх? Отлично! Намирам това за доста забавно у една жена.

— Със сигурност това няма да ви се понрави — из съска Силвър и се опита да ритне мъжа. Не улучи и само миг по-късно ръцете й бяха завързани с дебело въже.

— Така е по-добре — изръмжа той. — Това ще охлади войнственото ти настроение.

— Не разчитай на това — троснато каза тя. — Кой си ти?